- Не можа да стигнеш до тях.
- Опитах – отрони Уестгейт. Усети отново болката в раменете си от отчаяното гребане. - Вкуси солта на океана, очите му пареха. – Времето беше кошмарно... След двайсет минути вече не виждах кораба. Чух... Чух...
- Чу хеликоптера - напомни му Форестър.
- А преди това? - попита Форестър. - Преди да паднеш през борда?
Уестгейт си спомни викове и хаос. Болката в главата му избухна отново. Затвори очи, за да не ослепее от незапната ярка светлина. Спомни си нещо за помпите... Повредения люк... Спомни си Сиена и децата, сгушени в спасителните си жилетки... Но имаше нещо странно в тези спомени. Бяха някак твърде неподвижни. Никой не се движеше. Никой не говореше.
Гласът в края на тунела не спираше да настоява:
- Трябва ми отговор, Брайън! Какво стана на яхтата, преди да паднеш? Можеш ли този път да ми разкажеш без помощ?
Уестгейт мълчеше.
- Брайън?
Истината! Поне веднъж Уестгейт успя да я изрече.
- Ще ми се... - започна той. - Ще ми се да знаех.
Щом го изрече, болката стана невъзможна. Зрението му угасна и светът се сви в точица. Точица с гласа на Дейвид Форестър.
- Съжалявам, Брайън! Но това не е правилният отговор.
1 Препратката е към текста на американския химн, от който е фразата “the rockets red glare”. Текстът е взет от стихотворението на Франсис Скот Кий „Отпорът при форт Макхенри” – Бел. пр.
9
Дърк Пит оглавяваше НАМПД от няколко години, откакто неговият наставник и приятел адмирал Джеймс Сандекър стана вицепрезидент на САЩ.
Висок почти един и деветдесет, Пит беше слаб мъж с леко изпито лице. Светлите му очи еднакво лесно светваха от смях или заблестяваха със стоманена твърдост. С гъстата си тъмна коса, с широките си рамене и квадратна си челюст, той излъчваше сила и авторитет. Особено тази вечер – облечен с фрак, гладко избръснат и обилно полят с одеколон с аромат на мускус.
Благотворителният бал беше организиран в чест на ветераните и Пит с радост щеше да подкрепи каузата. Щеше да произнесе реч, да връчи награда и да направи дарение. През останалата част от вечерта щеше да си говори с интересни хора. Но знаеше, че истинската звезда на бала ще е съпругата му Лорен Смит.
Тя беше моторът на събитието, следеше работата на организаторите, беше огледала всяка подробност, дори беше подбрала оркестъра. Със забележителната си красота и чар съпругата му без съмнение щеше да плени всеки, който я види. Беше сигурен, че тя ще изглежда великолепно, каквото и да облече, а повечето гости на бала шяха да запомнят него само като хубавия господин, който я придружава. Всъщност това го устройваше.
Имаше обаче един малък проблем. Лорен все още не беше готова и ако скоро не приключеше с контенето и обличането, със сигурност щяха да закъснеят.
Вместо да ѝ го натяква - което само щеше да я изнерви и забави, Пит слезе на приземния етаж и се заразхожда сред няколко съвършено реставрирани стари автомобила, част от колекцията му и негова гордост.
Като директор на НАМПД и бивш ръководител на отдела за специални проекти, Пит бе кръстосвал света във връзка с различни мисии и експедиции. Част от автомобилите в хангара беше докарал сам, а други му бяха изпратени от благодарни колеги или правителства.
В крайна сметка на победителя се пада и плячката.
Преди да е взел окончателно решение коя от великолепните коли да кара тази вечер, интеркомът изжужа. Пит погледна към монитора на стената и зърна лицето на стар приятел с добре поддържана брада катинарче. Зад него се извисяваха още двама мъже, без съмнение от тайните служби.
Пит натисна копчето и стоманената врата се отвори. В хангара влезе вицепрезидентът на Съединените щати. Охранителите понечиха да го последват, но Сандекър им каза да останат на място.
- Свободно, господа!
- Господин вицепрезидент! - посрещна го Пит. - Очаквах да ви видя по-късно на бала. На какво дължа удоволствисто?
- Реших, че може да имаш време да поговорим преди това.
Пит хвърли поглед към спираловидного стълбище към апартамента на горния етаж. Никаква следа от Лорен.
- Мисля, че сме на третия тоалет - подсмихна се той. - Вероятно има поне още един преди да се яви в целия си блясък.
Сандекър се усмихна широко.
- Значи съм улучил точния момент. В тази хралупа намира ли се нещо, с което да накваси гърлото си един уморен пътник?
Пит отведе Сандекър при бара и сипа уиски в две чаши.
- Защо ми се струва, че не наминаваш само за едно здрасти? - подаде той едната на своя приятел.