1
27 юли, 1909 г.
250 км югозападно от Дърбан
Параходът „Уарата“ се движеше от Дърбан към Кейптаун сред видимо нарастващо вълнение. Бумтящите котли бълваха облаци черен дим, който насрещният вятър разстилаше като гигантски шлейф зад кораба.
Седнал сам в главния салон на сто и седемдесет метровия параход, петдесет и една годишният Гавин Бревар усети как корабът се накланя тромаво към десния си борд. Чашката и чинийката на масичката пред него се плъзнаха към ръба, отначало бавно, а после, с нарастването на наклона, все по-бързо. В последния момент Бревар успя да ги хване.
Цели лве минути „Уарата“ не успя да възвърне равновесието си и остана рязко наклонен. Бревар започна да се тревожи на какъв кораб се е качил.
Десетина години от живота си бе прекарал по най-различни кораби. Но нито един от тях не се беше накланял така рязко и не бе стоял толкова дълго наклонен. Този кораб май беше твърде тежък отпред. Бревар се запита се дали нещо не се е объркало.
- Още чай, господине?
Въпросът го стресна. Улисан в мисли, не бе забелязал сервитьора в униформа на „Блу Анкър“.
Бревар вдигна чашката, която бе спасил от счупване.
- Благодаря!
Сервитьорът му доля чай и отмина. Когато излезе, в стаята се появи широкоплещест мъж на около трийсет голини, с рижа коса и червендалесто лице. Упъти се право към Бревар и седна на креслото срещу него.
- Здравей, Йоханес! - поздрави го радушно Бревар. - Радвам се, че не си се заключил в каютата си като всички останали.
Йоханес леко зеленееше, но се държеше.
- Защо ме повика?
Бревар сръбна от чая си.
- Мислих и реших нещо важно.
- И какво е то?
- Далеч не сме вън от опасност.
Йоханес въздъхна и извърна поглед. Бревар го разбираше. Йоханес го смяташе за човек, помъкнал камара страхове на плещите си. Но Бревар не беше страхлив, той просто беше много внимателен. Години наред беше преследван, години наред живееше под угрозата от затвор или смърт. Трябваше да мисли пет стъпки напред, ако иска да запази кожата си. Умът му бе станал свръхнаблюдателен, сетивата - свръхчувствителни.
- Разбира се, че сме вън от опасност – заяви Йоханес. – Имаме нови самоличности, не оставихме никакви следи, другите са мъртви , а фирмата изгоря до основи... Само семейството ни продължава напред.
- Ами ако сме пропуснали нещо? – Бревар бавно отпи от чая си.
- И какво ако сме? – сви рамене Йоханес. – Извън обсега на всякакви полицейски власти сме. Тук няма дори радио. Все едно сме на остров.
Беше прав. Докато корабът бе в открито море, можеха да си починат и да се отпуснат, но пътуването скоро щеше да свърши.
- В безопасност сме само докато не хвърлим котва в Кейптаун – уточни Бревар. - Ако не сме покрили следите си достатъчно добре, може на пристанището да ни чака тълпа гневни полицаи или отряд на Негово Величество.
Йоханес не отвърна веднага. Обмисляше и претегляше думите му.
- Какво предлагаш? - попита той накрая.
- Трябва да направим пътуването безкрайно.
- И как ще сторим това?
Бревар говореше образно, но за пред Йоханес му трябваше конкретика.
- С какво оръжие разполагаме?
- Четири пистолета и три пушки.
- А експлозиви?
- Две от сандъчетата са още пълни - Йоханес свъси вежди. - Макар че нe съм сигурен къде ни беше умът да ги домъкнем на борда.
- Нищо им няма - успокои го Бревар. - Събуди останалите, имам план. Време е да хванем здраво юздите иа съдбата си.
Капитан Джошуа Илбъри стоеше на мостика на „Уарата", макар отдавна да бе време да го отмени следващият вахтен офицер. Тревожеше го времето. Вятърът се бе усилил до петдесет възела и се носеше срещу кораба на талази. Вълните приличаха на остри пирамиди.
- Дръж курса стабилен - нареди Илбъри на кормчията. - Променяй само при нужда, не искам вълните да ни връхлетят странично.
- Разбрано! - отвърна кормчията.
Илбъри вдигна бинокъла. Смрачаваше се и капитанът се надяваше с падането на нощта вятърът да отслабне.
Докато оглеждаше разпенения океан пред себе си, Илбъри чу да се отваря вратата на мостика. Миг след това отекна изстрел. Капитанът изпусна бинокъла и се обърна - кормчията се свличаше на палубата с ръце на корема. До умиращия мъж се бяха изправили неколцина въоръжени пътници. Единият отиде при руля и го пое.