Бревар беше доволен. Седна на един стол, сложи пушката на коленете си и заоглежда капитана. Беше прекарал голяма част от живота си да разиграва различни хора - от полицаи до напудрени, навлечени с перуки магистрати. Някои хората бяха по-лесни за разчитане от други. Честните бяха най-лесни.
Бревар веднага видя, че капитанът е такъв. Горд, умен и с огромно чувство за дълг към пътниците и екипажа си. Това чувство за дълг го принуждаваше да приеме условията на Бревар, за да защити живота на хората на кораба. Но го правеше и опасен.
Макар и отстъпил, Илбъри стоеше прав, с гордо вдигната глава. Държеше се за корема, но очите му горяха. Капитанът още не бе готов да сдаде командването на кораба си. Рано или късно щеше да опита да направи нещо.
Бревар не го обвиняваше. Дори го уважаваше за това. Но си отбеляза наум да е готов за всякакви изненади.
2
Парахода „Харлоу“ - 15 км пред „Уарата“
Подобно на капитана на „Уарата“, и капитанът на „Харлоу” стоеше на мостика. Нямаше как да е другояче при десетметрови вълни и петдесет възела вятър. Екипажът му постоянно коригираше курса и всички здраво се потяха, за да удържат кораба в курса му. Дори бяха наляли допълнително вода като баласт, за да не се люшка толкова параходът.
Първият помощник се появи на мостика след инспекцията си.
- Как сме, помощник?
- В идеална форма сме от носа до кърмата, сър!
- Отлично! - Капитанът направи няколко крачки по мостика и погледна назад.
На хоризонта, на няколко километра зад тях, мъждукаха светлините на друг кораб, който димеше енергично.
- Какво мислиш че става? – вгледа се капитанът. – Сменил е курсът, отдалечава се от брега.
- Може да са решили да заобиколят по-отдалеч плитчините – предположи първият помощник. – Или пък вятърът и вълнението ги тласкат навътре. Имате ли представа кои са те?
- Не съм сигурен - сви рамене капитанът. - Може да е „Уарата".
След секунди от приблизителната позиция на другия кораб изригнаха няколко ярки проблясъка, непосредствено един след друг - яркобели, а след това оранжеви, ала безшумни, като далечни фойерверки. Избледняха и хоризонтът отново угасна.
Капитанът и пьрвият помощник запримигваха към мрака.
- Какво беше това? - удиви се помощникът. - Експлозия?
Капитанът ие беше сигурен. Грабна бинокъла, трябваха му няколко мига да фокусира мястото на кораба.
Нямаше признаци на пожар, но по гръбнака му пробягна студена тръпка - светлините на неизвестния кораб също ги нямаше.
- Може да са били изригвания от никой полски пожар на брега отзад - предположи помощникът. Или светкавица без гръм.
Капитанът не отвърна и продължи да оглежда с бинокъла. Молеше се помощникът му да е прав, но ако проблясъците са дошли от небето или от брега, какво е станало с кораба тогава?
Когато спряха на пристанището, научиха, че от „Уарата” няма и следа. Корабът не беше пристигнал в Кейптаун, не се беше върнал и в Дърбан, нито пък беше хвърлил котва другаде.
Един след друг и Краският флот, и собствениците от „Блу Анкър” изпратиха кораби да търсят „Уарата”, но всички се върнаха без успех. Не бяха намерили нищо – никакви спасителни лодки, никакви останки, никакви тела.
Години наред различни плавателни общества, правителствени организации и търсачи на съкровища търсиха следи от изчезналия кораб. Използваха сонари, магнитомери и сателитни изображения. Изпращаха гмуркачи, подводници и безпилотни апарати на оглед на какви ли не разбили се съдове край брега. Напразно. Повече от век след изчезването му, от кораба „Уарата“ не бе открита и следа.
3
Септември 1987 г.
Залива Мапуто, Мозамбик
Слънцето приближаваше хоризонта, когато oт откритите води на Мозамбикския проток в залива навлезе двайсетметров риболовен траулер. Куото Зумбана беше доволен от изминалия работен ден. Трюмът беше пълен с риба, всички мрежи бяха здрави и налице, а старият двигател беше оцелял по време на още едно пътуване, въпреки че продължаваше да бълва сивкав дим.
Доволен от живота, Зумбана притвори очи и се обърна към слънцето, а то погали обруленото му лице с меките си лъчи. Почти нищо не обичаше толкова, колкото това величествено усещане. То му носеше такъв покой, че дори развълнуваните викове на екипажа не успяха ла го изтръгнат от него.
- Машуа1 - викаше един от моряците.
Зумбана отвори очи и примижа срещу ярките отблясъци на слънчевите лъчи по повърхността на океана - вълните приличаха на течен огън. Той заслони очи с ръка и видя малка дървена лодчица, която се люшкаше насам-натам и се носеше свободно. На пръв поглед в нея като ли нямаше никой.