Хеликоптери обхождаше наоколо с прожектора си. Ако тези мъже отрежеха въжето, Kърт нямаше шансовс да оцелее.
Той се размърда, ритна мъжа с ножа и сс хвърли към вратата - само че няколко души отново се хвърлиха върху него.
- Убий го!
Онзи с ножа извади пистолет и дръпна предпазителя, но Кърт го ритна в коляното. Оръжието гръмна и улучи прозрачната стена и по нея мигновено плъзна паяжина от пукнатини. Преди Кърт ди успее да стори каквото и да било, един ботуш се заби в брадичката му, а притисналия го мъж го натика под водата, опитвайки се да го удави.
- Чакайте!
Беше женски глас. Нападателят на Кърт вдигна главата.
- Можем да го използваме - каза жената.
Кърт си пое дъх и насочи поглед към жената. Позна я. Късата ѝ тъмна коса бе мокра и прилепнала по главата, но тези високи скули... Някак я познаваше. Казваше се... Калиста.
- Ще разкаже на всички за нас - възрази мъжът.
- Някой трябва да го направи - отвърна тайнствено тя. - Вие, идиоти, убихте капитана и екипажа. Мислехме да използваме тях за целта.
- Не очаквахме да се съпротивляват.
Тя се наведе към Кърт и отвори малка кутия. Яхтата се клатушкаше все повече и повече и заплашваше всеки момент да сс обърне. Кърт с мъка стоеше буден. Силите му бяха свършили, а умът му бе замъглен.
Жената извади спринцовка и я заби във врага му. Съзнанието му се зарея още повече.
Жената приближи лице до неговото и хвана здраво бузите му в шепи.
- Дойде на яхтата - заговори жената, а гласът ѝ бе като далечно ехо. - Видя Сиена зад стената.
Калиста обърна главата му натам. Паяжината се загнезди в ума му.
- Тя се носеше по лице. Косата ѝ беше мокра и развяна, като водорасли по течението.
Кърт се втренчи в стената. От нея се отрази лъча на фенер и го ослепи. Когато отмина, той отново виждаше през стъклото. Стаята бе полупълна с вода, а в мътилката се носеха възглавници и листове хартия.
Сиена беше там, видя я. Хвърли се към нея, но се удари в стъклото.
- Тя се удави - говореше гласът. - С дъщеря си... Толкова хубаво дете... Толкова жалко...
Кърт го виждаше. Момиченце в рокля, сламенорусо дете, малките ѝ пръсти стиснали дланта на майка ѝ. Кърт си спомни името ѝ - Елиз.
- Очите ѝ са отворени...
Кърт потръпна. Опита се отново да стигне до тях, но се строполи на палубата.
- Яхтата потъва... Пълни се с вода... Счупи стъклото! Само това ти остава.
Кърт удари с юмрук по стъклото, но нямаше смисъл. Не можеше да го счупи.
- Опита се да счупиш стъклото и със стол, но не успя. Преградата не падна. Ти падна.
Завъртяха го по гръб.
- Яхтата сс преобръща. Нямаш време.
- Не!
- Изваждат те!
- Не - извика отново Кърт. Някой го дърпаше назад. Маската му падна от лицето. Тилът му отново се удари в нещо.
Вместо обаче да се окаже в морето, през памука в главата си осъзна, че още е на мостика.
Жената и останалите се отдалечаваха. Тя говореше с някого по радиото:
- Отворете клапите! Потопете яхтата! И да се махаме.
- А когато започне да си спомня? - попита някой.
- Няма. Не и преди да му позволим.
Кърт ги изгуби от поглед и се опита да помръдне. Трябваше да се маха оттук, трябваше да избяга. Опита се да се изправи, но ръцете му тежаха като от олово, а краката му бяха напълно безполезни.
Водата около него внезапно зашуртя силно. Корабът се обръщаше. Внезапно сбруята рязко се изпъна по тялото му и го повлече към вратата. Извади го навън и се скъса.
Кърт падна в морето.
Зашеметен, почти в безсъзнание, той зарита към повърхността, но знаеше, че потъва, увлечен от водовъртежа от потъващата яхта. Фенерчето на китката му сочеше надолу, към мъглявите очертания на яхтата, която чезнеше в мрака.
Вдигна глава, зърна сребриста светлина над себе си, но мракът обгърна и нея. Всичко почерня. Докато една ръка не го сграбчи и не го издърпа над вълните.
46
Кърт се събуди. За разлика от другите нощи, когато споменът-кошмар го изтръгваше от съня, сега бе някак умиротворен. Нещо бибипкаше тихо, чуваше се и свистене от отдушник. Отвори бавно очи - обля го ослепителна светлина.
Не бе у дома, а в болница, с бял таван, бели стени, бял под. Зениците му, разширени от някакво лекарство, правеха светлината непоносима. Смътно осветеното помещение му приличаше на солариум.
Вдигна ръка, за да заслони очи, но системата в ръката му не му позволи. Отпусна ръка и забеляза, че на пръста си има пулсметър, свързан с монитор, от който се носеше бибипкането.