В черепа му напираше болка, която сякаш щеше да го пръсне отвътре. Често го спохождаше напоследък. Резултат от челната фрактура, която получи, докато Джо го извлачваше от потъващата яхта.
- Не са потиснати. Ще ми се да бяха.
Ана остана спокойна. Не бе от жените, които се поддават на чуждо напрежение.
- Видя ли ги този път? - попита тя.
Отвън пак прогърмя, а дъждът с нови сили зачука по покрива. Кърт се запита дали точно пороят не е причина за кошмара. От друга страна знаеше, че няма нужда нещо отвън да го провокира. Сънуваше го почти всяка нощ.
- Е? - подкани го тя.
Кърт изпуфтя раздразнено, махна с ръка и закрачи към бара с напитките в хола. Ана го последва след секунди, нахлузила широки шалвари и една от неговите тениски. Кърт не можеше да не се възхити на красотата ѝ. Ана изглеждаше перфектно дори посред нощ и без капчица грим.
Той светна лампата. Започна да премигва, объркан от силната светлина. Най-после намери полупълната бутилка „Джак“. Ръката му трепереше. Наля си двойно питие.
- Знаеш, че значи нещо - не се предаваше Ана.
Kърт гаврътна половината уиски.
- Моля те, нека да оставим психоанализата за работно време!
Всъщност Ана му беше психотерапевт. След сътресението Кърт започна да получава пристъпи, появиха се и други проблеми. Най-напред започнаха кошмарите, после проблемите с паметта и изблиците на ярост, които близките му с право решиха, че са крайно нетипични за него.
От НАМПД назначиха госпожица Ериксън за негов терапевт и съветник. Озлобен срещу тези, които се опитваха да му помогнат, Кърт седмици наред умишлено вгорчаваше живота на Ана. След това обаче двамата започнаха да се срещат и в извънработно време.
Кърт отпи отново и трепна от болка. До алкохола се мъдреше опаковка аспирин и той посегна към нея.
Колко нощи поред се случваше все едно и също? Четири? Пет? Опита се да ги преброи, но не успя, а и нямаше смисъл. Случваше му се почти постоянно.
- Скоро ходил ли си на работа? - попита Ана и се отпусна на края на дивана.
Кърт поклати глава.
- Не мога, първо трябва да ме оправиш, забрави ли?
- Не си повреден, Кърт. Просто те боли. Колкото и да се преструваш и да се оправдаваш с тежкото сътресение и фрактурата на черепа, всъщност с огромната вина, която изпитваш, си учебникарски пример за Синдрома на оцелелия.
- Няма за какво да се чувствам виновен - тросна и се Кърт. - Направих всичко по силите си.
- Знам. Всички край теб го знаят. Единствено ти самият не искаш да го приемеш.
Той не знаеше в какво да вярва. Наистина не знаеше.
- Дори Брайън Уестгейт казва, че си бил герой.
- Брайън Уестгейт... - измърмори презрително Кърт.
Тя несъмнено долови презрението му, виждаше, че напрежението му нараста, но въпреки това не спря.
- Той все още иска да се срещнете, да ти стисне ръката и да ти каже „благодаря". Някога ди си се чувал с него? Той не спира да те търси.
Разбира се, че не се беше чувал с този човек.
- Бях малко зает...
Ана го изгледа замислено и наклони леко глава.
- Това е проблемът, нали?
- Кое?
- Със Сиена сте щели да се жените, но ти си се отказал в последния момент. Ако не го беше сторил, тя нямаше да срещне Уестгейт и нямаше да попадне на онази яхта, насред онази буря... Нямаше да се удави. А и ти нямаше да се провалиш в опита си да я спасиш... Затова се обвиняваш, нали?
Синдромът на оцелелия бе нещо жестоко. Кърт го знаеше много добре. Негови приятели сс бяха върнали от Ирак и Афганистан след подвизи, по-големи от каквито и да било негови дела, а се обвиняваха за почти всичко, случило се край тях.
Той си пое дъх и извърна глава. Нямаше смисъл да спори. Ана бе права за почти всичко, но това не му помагаше. А в момента не му се обясняваше защо. Взе опаковката аспирин, отвори бутилката и натика няколко хапчета в устата си. Преглътна ги с още малко уиски.
Реши, че добре се е погрижил за главоболието си и се опита да бъде малко по-общителен.
- Какво значение има всичко това? Защо е толкова важно за теб?
- Първо, защото това ми е работата И, второ, защото като последна идиотки реших, че ми пука за теб като за пациент.
- Не те питам това. Питам, какво значение има дали виждам тях в съня си? Все това ме питаш. Защо е важно да знаеш това?
Тя вдигна очи към него. Гледаше го загрижено, но и нетърпеливо.
- Не е важно за мен - каза тя. - А за теб.
Кърт я изгледа неразбиращо.
- От теб знам, чс сънят се повтаря - започна Ана. - Само че половината пъти виждаш руса жена с едно от децата ѝ, а през другата половина - само отломки и спасителни жилетки. Не си сигурен дали жената е Сиена. Но истинска или не, не си я достигнал, корабът е потънал и за нещастие хората също. Край! - Ана наклони глава. В очите и се четеше съчувствие. - За останалата част от света няма значение, защото резултатът е един и същ. Но тези сменящи се сънища - сменящи се реалности, не може да не са важни за теб, иначе нямаше да ги има. Колкото по-скоро разбереш защо, толкова по-скоро ще се почувстваш по-добре.