- Попадения?
- В началото нямаше нищо - отвърна Йейгър. - Минахме през всички цивилизовани страни и техните автомобилни бюра, паспортни служби и съдебни архиви. Дори през Интерпол. Нямаше данни за тази жена. Поисках от Макс да сканира всички публично налични изображения.
- В интернет сигурно има милиарди снимки - изненада се Кърт.
- Трилиони. Много повече, ако броиш видеоигрите. Дори за Макс задачата беше грандиозна. Отне ѝ три дни. А когато накрая получи отговор, почти я попитах дали не се шегува.
- Не знаех, че компютрите могат да се шегуват.
- Макс ми погажда номера от време на време, но този път не беше.
Ирам извади втора снимка, копие от някакво старо лайфстайл списание: красива двойка около трийсетте, а край нея три деца, две по-големи момчета и момиче. Дрехите подсказваха, че снимката е oт средата на осемдесетте.
- Хубаво семейство рече Кърт. - Кои са?
- Името на жената е Абигейл Банистър - рече Ирам. Била е експерт по телекомуникации.
Кърт я огледа. С изключение на дрехите, жената можеше да мине за близначка на Калиста.
- Мъжът е съпругът ѝ Стюърт Банистър. Бил е специалист по сателитна навигация. Британци. Изчезнали на сафари в Зимбабве преди двайсет и осем години. По онова време имало подозрения, че са избягали в Източния блок. Британското разузнаване ги считало за хора с ниско ниво на риск заради политическите им наклонности и стари приятели от университетските години. Само че, по причини, които ще ти се изяснят след малко, случаят не бил точно такъв.
Кърт вече се досещаше накъде бие Ирам.
- Жената изглежда точно като Калиста. А момиченцето...
- Според Макс лицевата структура на момиченцето съвпада осемдесет и девет процента с тази на жената, позната ти като Калиста. Когато състарихме лицето на детето дигитално, стигнахме до деветдесет и шест процента съвпадение. Все едно сме сравнили съвпадащи отпечатъци.
- Значи момиченцето е Калиста?
Ирам кимна.
Кърт питаеше огромно уважение към способностите на Ирам и Макс - несъмнено бяха свършили чудеса и преди, но сега заключението им му се струваше изстрел в тъмното.
- Има ли как да докажем предположението ти?
- Вече го направихме.
- Как?
- С ДНК анализ.
- Откъде сте взели ДНК? - изненада се Кърт.
- От теб. По теб имаше от кръвта на Калиста, както и няколко черни косъма по копчетата на якето ти. Когато Джо най-накрая успял да стигне до болницата, където ти блажено си почивал, той го споменал на един от анализаторите на ЦРУ. Слава богу, имали далновидността да запазят пробите. ДНК-то на Калиста съвпада с това на членове на семейство Банистър.
- Значи момиченцето наистина е Калиста.
- Истинското ѝ име е Оливия.
- Нима искаш да ми кажеш, че тези градски буржоа са избягали от Англия, променили са вида си и са основали международна престъпна фамилия?
- Не - засмя се Ирам. - Истината е много по-тъжна. Както ти казах, семейството е изчезнало по време на почивка в Африка. Бащата бил открит шест месеца по-късно, разстрелян в Банкок, с вързани ръце и насинено лице. Явно се е опитвал да избяга отнякъде, преди да го убият. Виновниците не били открити. Година по-късно намерили телата на майката и двете момчета.
- Къде?
- В прогнила спасителна лодка край брега на Мозамбик.
Ирам подаде поредната снимка - лодката с трите тела под покривало, а край тях няколко бидона. По лодката тук-там се виждаха кръпки, както и няколко импровизирани гребла. В единия ъгъл имаше и прекършена дървена греда и прокъсано парче плат, навярно мачта и платно.
- Умрели са от обезводняване - обясни Ирам.
- Нямало ли е вода в бидоните?
- Може би е имало. Но явно не им е стигнала. Според състоянието на телата патологът преценил, че са прекарали поне две седмици в лодката, може би три. Водата не би стигнала за трима, дори ако бидоните са били пълни догоре.
Кърт погледна отново снимката на щастливото семейство и се досети какво се е случило.
- Оставили са Калиста. Може би са знаели, че няма вода за четирима и са се надявали трима да успеят.
- Кой знае... Сигурни сме само в едно - момиченцето от снимката е прекарало почти три десетилетия с похитителите си.
- Не знае, нали?
- Може би има откъслечни спомени - сви рамене Ирам. Когато са я отвлекли, е била на четири. На пет или шест, когато майка ѝ и братята ѝ са направили отчаян опит да избягат. Но като се има предвид как реагират хората в плен, много е вероятно да е потиснала спомените си. Умът може да приеме и най-странните неща за истина, в комбинация със Стокхолмския синдром и простия стремеж към оцеляване. В нейния случай е било просто - превърнали са малкото момиченце в част от семейството.