Предвид климата и странните птичи крясъци нощем, както и странните дървета в далечината, тя смяташе, чс са някъде в Африка. Това обаче не беше кой знае колко точно.
Сиена седна и изпълни нарежданията на Бревар. Само това можеше да стори засега.
В този момент на осемстотин километра от Мадагаскар щурмовият кораб „Батаан“, пригоден и за вода, и за суша, понякога наричан хеликоптероносач, се носеше бързо на юг. Беше готов за битка, с угасени светлини и под стриктно радиомълчание. Не можеше да предава, но можеше да приема.
По време на втората вахта един от свързочниците дочу няколко объркващи съобщения и веднага докладва на дежурния офицер.
Той ги погледна, а после вдигна очи към свързочника.
- Какъв е проблемът, Чарли?
- Съобщенията, сър. Някой използва нашите позивни. Предават и приемат некодирани съобщения и дават за ориентир старата ни локация.
Началникът му отново погледна към листовете.
- Да. Така изглежда.
Без да каже нищо повече, той върна листовете на свързочника и насочи вниманието си към други неща. Младежът се втренчи в него.
- Имаш да обслужваш пост, моряко!
- Да, сър! - каза свързочникът и се върна на работното си място.
Нешо ставаше, но като видя погледа на офицера си, Чарли предпочете да не пита.
Междувременно на хангарната палуба малка армия от механици и техници подготвяше група хеликоптери „Блек хоук". Машините трябваше да са във върхова форма за мисията.
А в едно от помещенията на кораба четиресет и шестима морски пехотинци, разпределени в два отряда, получаваха инструкции за нападението и подробности за островното имение, което щяха да атакуват.
- Ще влезем на тъмно - говореше на хората си лейтенант Брукс. - Ще овладеем периметъра и ще претърсим терена и сградите със следните приоритети: първо, да спасим госпожа Уестгейт и децата ѝ. Второ, да спасим другите цивилни. Трето, да заловим отговорните лица. Четвърто, да съберем информация за делата и сподвижниците им. - После допълни: - Не сме поканени и няма да гостуваме по-дълго от необходимото. От първите стъпки на терена до отпътуването имаме не повече от четиресет минути. Не се губете в живия плет.
Думите му бяха споходени от вълна от смях.
- Какъв отпор очакваме?
- Според двете бунгала и размерите на главното здание, може да са от трийсет до петдесет души. Не всички обаче ще са въоръжени. Всъщност, би трябвало да е лесна работа. Просто се подгответе, в случай, че се окаже, че не е.
Трийсет минути по-късно морските пехотинци се качваха на хеликоптерите. Очакваше ги дълго и мъчително четиричасово пътуване, включително презареждане на хеликоптерите във въздуха от самолет-танкер на около двеста километра от целта.
Ако успееха да свършат работата за четиресет минути, цялото пътуване щеше да трае осем часа. Поне връщането на кораба щеше да по-кратко, тъй като той щеше да се е приближил на триста километра.
Докато пилотите правеха проверките си преди полета, а морските пехотинци се настаняваха и наместваха оръжията си, командирът на отряда отиде при лейтенант Брукс.
- Имаме зелена светлина за старт, но няма да получите позволение за атака, докато не потвърдим, че госпожа Уестгейт и децата ѝ са там.
- Разбрано! А как ще разберем това?
Командирът погледна часовника си.
- Двучленен екип ще слезе на терен с НПС1 на няколко километра от имението. Би трябвало всеки момент да са там. Ще мине малко време, преди да стигнат до мястото, но очаквам да получим потвърждение или отмяна малко след като презаредите.
Брукс кимна.
- МПС? Кого са излъгали да се хване с тази задача?
- Двама от НАМПД.
Брукс се втренчи неразбиращо в командира си.
- НАМПД? Те не бяха ли банда морски биолози или нещо такова?
- Нещо такова, да... - отвърна командирът със странно изражение. - Така или иначе, разбрах, че тези са добри.
- Ясно, сър! - рече Брукс с презрение в гласа. - Очаквам да разкрият цялата операция и вероятно ще открием нови заложници или трупове, когато се приземим.
Командирът не отвърна, но сякаш споделяше оценката.
- Отворете оперативната папка, когато излетите. Има снимки на двамата от НАМПД. Запомнете ги - не искам да ги застреляме, ако вземат, че оцелеят. Успех!
Брукс козирува, а командирът му отвърна. После лейтенантът се качи на хеликоптера водач.