На кръстовището в решетката имаше проход. Той неволно се дръпна назад, когато пред лицето му се хлопна вратичка.
— Автомобилът е на ваше разположение.
— Нямам нужда. Няма… за къде да пътувам.
— Отменяме поръчката. Излезте от зрителното поле на фотоелемента.
Чак сега се сети, че два дена нищо не е ял.
В кабината на автомата го посрещна познатият образ на шишкото с белия калпак на готвач.
— Мога да ви предложа само омлет, кафе и щрудел. Топли ястия се сервират след седем часа.
Протегна ръката си към пулта и изведнъж му се отщя. Сега ще натисне бутона и отново ще се извърши повтарящата се вече хиляди пъти процедура. Отначало нещо ще изтрака в автомата, после ще се завъртят многобройните чаркове и на подноса ще се появи поръчаната храна. Ще последва неизменното „приятен апетит“, образът на готвача ще изчезне и той ще дъвче пак в самотата си.
— Добре. Ще взема кафе.
Но вместо да натисне съответния бутон, той отмести щита зад подноса и взе отвътре една от чашките с кафе.
Сигнал за неизправност. Автоматът се изключи от мрежата.
Внезапно кабината се обля във виолетовата светлина на Службата за наблюдение. Появи се строго лице на човек в бяла престилка.
— Кой сте вие?
— Салватор.
— Това нищо не ми говори. Индекса ви?
— Хикс ем двадесет и шест четиридесет и осем дробна черта триста осемдесет и две.
— Сега ще проверя. Поет?
— Да.
— Сто четиридесет и втора улица, блок двеста петдесет и две, апартамент седемстотин и три?
— Да.
— Вие сте на преглед при психиатър. Моля отговаряйте на всички въпроси. Защо не спите по това време?
— Не мога. Страдам от безсъние.
— Отдавна ли?
— Отдавна.
— Вече колко нощи?
— Н-н-не помня.
— Нещо да ви измъчва.
— Да.
— Какво?
— Аз съм… влюбен.
— Тя не ви ли отговаря с взаимност?
— Тя… не може… тя е образ.
— Какъв образ?
— Който се появява в апартамента ми, на пулта за обслужване.
— Сега, една минута! Така! Биоскулптор Ковалски, втора премия на Академията по изкуствата, оригиналът неизвестен. Нима не разбирате, че не може да се обича изображение, което няма дори оригинал?
— Разбирам.
— Тогава какво?
— Обичам я.
— Женен ли сте?
— Не.
— Защо? Някакви отклонения от нормата ли?
— Не… навярно… просто… аз я обичам.
— Ще дам нареждане станцията за обслужване да смени изображението.
— Моля ви се, само това не правете!
— Защо излязохте на шосето?
— Искаше ми се да постоя така в тъмнината. Да погледам звездите на небето.
— Защо повредихте автомата?
— Трудно ми е да ви го обясня. Как ще ме разберете, като и вие сте машина.
— С жив лекар ли искате да говорите?
— Да… май, ще е по-добре.
— Докато не бъде поставена диагнозата, не е възможно. И така, защо повредихте автомата?
— Не обичам автоматите… струва ми се, че пълната ми зависимост от тях унижава достойнството ми.
— Ясно. Трябва да постъпите в болница.
— Не искам.
— Защо?
— Там също има автомати и тези… призраци.
— Какво имате пред вид?
— Ами… изображенията.
— Ще ви настаним в отделение със скрито обслужване.
— Все едно… не мога без нея.
— Без нейния образ ли?
— Да.
— Но нали той е също част от автомата?
— Знам.
— Добре. Идете си в къщи. Няколко дена ще ви наблюдаваме, а после ще определим лечението. Ще ви извикам автомобил.
— Няма нужда. Ще си отида пеш, само…
— Доизкажете се. Имате някакво желание, което се стеснявате да ми кажете ли?
— Да.
— Говорете.
— Да ме оставите на мира. Нека всичко си остане така, както е било досега. Та аз… съм… също… автомат, само че от по-висш тип, опитен образец, произведен от фирмата „Дженеръл Бионик“.