— Тогава откъде знаехте как да го направите?
— Това, че никой от нас не го е правил — намеси се Ан, — не означава, че не сме проучвали различни източници по въпроса.
Зед посочи една от съседните маси.
— Прочетохме книгата, която ти намери — „Лавинен огън“. Оказа се, че никой от нас не се е сблъсквал с по-сложна материя, така че се опитахме да вникнем във всяка дума. Макар че никога досега не бяхме прибягвали до вътрешна перспектива, тя всъщност е само продължение на онова, което вече знаем. Ако човек знае как се борави със стандартна верификационна мрежа и притежава нужните елементи от дарбата, може да извърши аспектен анализ от вътрешна перспектива. Точно това прави Ничи и точно затова се наложи именно тя да го стори.
— Ако става въпрос за стандартен процес, тогава защо е нужно да се прави по този начин?
Зед посочи линиите, обгръщащи Ничи.
— Вътрешната перспектива би трябвало да разкрива в подробности самата същност на заклинанието — до най-елементарно ниво, — а не само онова, което се вижда при стандартния верификационен процес. Тъй като се предполага, че така би могло да се научи повече, отколкото по обичайния начин, а Ничи от своя страна притежава способностите, необходими, за да го активира, решихме единодушно, че би било полезно да прибегнем до това.
Ричард започна да диша малко по-леко.
— Значи използвате Ничи просто за да бъде направен абстрактен анализ. И само толкова.
Зед не устоя на погледа на Ричард и побърза да разтърка веждите си с ръка.
— Става въпрос само за верификационен процес, Ричард, не за възпламеняване на действително събитие, така че в известен смисъл не е нещо реално. Това, което истинското заклинание постига за един миг, тази инертна форма разтяга до продължителен верификационен процес, който дава възможност за детайлен анализ. Макар и не без рискове, това, което виждаш около Ничи, не е жизнеспособно заклинание.
Зед се прокашля.
— Само че когато е било хвърлено истинското заклинание, вместо Ничи то е намерило Калан и всичко е било повече от реално.
По ръцете на Ричард пробягаха иглички. Устата му така пресъхна, че дума не можеше да отрони. Усети как сърцето му пулсира през вените на шията му. Надяваше се това да не е истина.
— Но нали каза, че Ничи ви е била необходима, за да направите това заклинание. Понеже само тя умеела да борави със Субстрактивна магия. Калан не би могла да стори подобно нещо за Сестрите — а и във всеки случай не би им сътрудничила.
Зед поклати глава.
— Сестрите са хвърлили истинското заклинание около Калаи. Те владеят Субстрактивната сила и не са се нуждаели от сътрудничеството на Калан. Ние искахме Ничи да действа отвътре, като използва елементи както на Адитивната, така и на Субстрактивната магия, за да се опитаме да разберем как действа. Двата случая са съвсем различни.
— Ами тогава…?
— Ричард — прекъсна го дядо му, — както вече ти казах, имаме доста работа. Не му е сега времето да обсъждаме всичко това. Трябва да наблюдаваме процеса, за да се опитаме да вникнем в поведението на заклинанието. Би ли ни оставил да си вършим работата, а?
Ричард пъхна ръце в задните си джобове.
— Разбира се.
Плъзна поглед към Кара. За хората, които не я познаваха добре, лицето й изглеждаше безизразно, но за Ричард то беше красноречиво и отразяваше собствените му подозрения. Извърна очи към дядо си.
— Имате ли някакви… затруднения?
Зед стрелна останалите с очи и изсумтя в отговор, след което се зае да изследва геометричните фигури, които обгръщаха носещата се във въздуха жена.
Ричард познаваше дядо си достатъчно добре, за да прецени, че е или мрачен, или крайно притеснен. Нито едното, нито другото не му се стори приемливо. И самият той започна да се притеснява — за Ничи.
Докато всички останали отстъпиха назад, за да огледат по-отдалеч сияещата верификационна мрежа, която продължаваше да чертае все нови и нови линии в пространството, Ричард пристъпи напред. Бавно заобиколи масата, докато накрая за пръв път се вгледа в линиите, които се кръстосваха във всички посоки около Ничи.
С приближаването си до масата той осъзна, че линиите всъщност образуват цилиндър в пространството, а Ничи е поставена вътре в него. Тоест линиите обикаляха около Ничи, докато се срещнат. Ричард си престави цилиндричната форма в двуизмерен образ, все едно разгърна свитък, за да може да изгради по-ясна представа в главата си. Така постепенно започна да осъзнава, че в плетеницата от линии има нещо странно познато.
Колкото повече го изучаваше, толкова повече не можеше да откъсне поглед от него, сякаш нещо го привличаше неустоимо… всмукваше го в модела от линии, ъгли и арки. Имаше чувството, че би трябвало да знае какво вижда, само дето не можеше да се сети какво е.