И си спомняше какво я бе подтикнало към такова насилие.
Той висеше точно тук, когато принцеса Вайълет дойде да гледа. Каза, че иска да участва, да присъства на измъчването му.
Дена даде на малкото чудовище своя Агиел и й показа как да го използва. Ричард помнеше как Вайълет се перчеше, че ще накара да изнасилят Калан, да я измъчват и най-сетне да я убият.
Ричард бе ритнал Вайълет достатъчно силно, че да й строши челюстта и да й разкъса езика.
Това беше същата тази стая.
Ричард се облегна отново на каменната стена и се плъзна надолу, за да седне и да си почине. Имаше нужда да помисли, да разсъди, да разбере какво се случва.
Беше се облегнал на торбата си, така че я издърпа и я сложи в скута си. Една мисъл го порази и той я заразглежда, слагайки настрана костюма си на магьосник воин и златотканото наметало, докато не откри книгата, която му бе оставил Баракус. Запрелиства страниците. Все още бяха празни. Само ако не беше изгубил дарбата си, щеще да е способен да прочете книгата. Ако знаеше как да използва способностите си, щеще да е в състояние да се спаси. Ако.
Изведнъж му хрумна една мисъл. Той не можеше да им позволи да намерят тази книга. Шеста притежаваше дарбата. Поне някаква нейна разновидност. Той не можеше да допусне да я види. Баракус я беше пазил скрита в продължение на три хиляди години. Тя не бе предназначена за други очи, освен за неговите. Не можеше да предаде такова доверие. Не можеше да допусне някой да разбере за книгата.
Изправи се и закрачи из стаята, търсейки някое място, където би могъл да скрие книгата. Нямаше такова място. Това беше обикновена каменна стая. Нямаше килери, нямаше ниши, нито отместващи се камъни. Нямаше къде да се скрие нищо. Както стоеше в центъра на стаята и мислеше, Ричард погледна нагоре и видя желязната кука. Той се движеше из стаята, проучвайки гредите. Една от тях минаваше успоредно на стената, като между стената и гредата не оставаше много място. По гредата, както по повечето на тавана, имаше дълги процепи, останали от времето, когато суровата греда е била отсечена и после изсушена. Дойде му една идея.
Веднага придърпа стола и се покатери върху него. Не беше достатъчно високо. Махна стола оттам и издърпа масата. Едва след като стъпи от стола върху масата, най-сетне успя да достигне желязната кука. Размърда я, но тя бе здраво забита. Ако искаше да скрие книгата, тази желязна кука му трябваше.
Увисна с ръце на куката и употреби цялата си сила, за да подскача нагоре-надолу. най-сетне куката почна да се разхлабва. Работейки бързо и напрягайки всичките си мускули той най-накрая успя да я размърда. Започна да я клати на всички посоки, докато не успя да я издърпа.
Ричард издърпа масата встрани на стаята, близо до тъмния ъгъл и се качи отгоре. Прегледа внимателно цепнатината в гредата, откривайки място, където се отклоняваше нагоре, близо до кръстосващите ги талпи над главата му. Заби желязната кука в процепа на гредата, нагласяйки я дотогава, докато не се закачи здраво.
Посегна към раницата си и я напъха в тясното пространство между гредата и стената. Щом успя да я сложи възможно най-високо и най-сплескана, той я тласна по дължината на гредата, докато се закрепи над желязната куха. Изпробва раницата, като я напъна, но тя беше здраво заклещена на мястото си. Не мърдаше наникъде. Скочи долу и подреди масата и стола на придшните им места. Раницата беше подобна по цвят на остарелия дъб на гредата, пък и беше в сянка. Помисли си, че освен ако някой не я търси специално, никой няма да я забележи там, където я бе скрил. Освен това повече нищо не можеше да се направи.
Доволен, че е направил всичко по силите си, за да не попаднат книгата и костюмът на магьосника воин в грешни ръце, той легна на студения каменен под срещу стената насреща и се опита да поспи.
Откри, че е невъзможно да заспи, мислейки за обещаното от Шеста. Разяждаше го страх, който караше съзнанието му да препуска. Знаеше, че трябва да си отдъхне, но просто не успяваше да се успокои.
В действителност чувстваше облекчение, че се намира далеч от Шеста. Беше загубил всякакво чувство за време, откакто се раздели с нощните дребосъчета и тръгна с Шеста. Когато беше с нея, не можеше да мисли, не можеше да върши нищо. Тя поглъщаше цялото му съзнание.
Цялото му съзнание.
Помнеше, че е бил в тази стая преди, заедно с Дена. Тя му бе казала, че трябва да стане нейно кученце и че ще бъде подчинен на нейната воля. Спомни си как си бе казал, че ще й позволи да стори, каквото е намислила, но че ще съхрани частица от себе си, ще я сложи настрана и няма да допусне никого до тази частица, дори самия себе си, преди да усети нужда да я отключи и да бъде отново себе си.