Пак трябваше да постъпи така. Не можеше да позволи на Шеста да притежава цялото му съзнание по начина, по който го притежаваше, откак го бе пленила. Все още можеше да усети тежестта на влиянието й, притегателната сила на волята й, но сега, понеже не присъстваше непосредствено, то изглеждаше далеч по-малко в сравнение с факта, че се чувстваше свободен от нея и способен да разсъждава. Способен да взема решения до степен, каквато му харесваше.
Онова, което желаеше, беше да е свободен от вещицата.
Той създаде място в съзнанието си, както бе сторил преди толкова време в същата тази стая, и заключи част от себе си, част от силата си, сърцевината на волята си, така както бе скрил раницата си в тайния ъгъл, където никой не можеше да я открие.
Благодарение на новата си способност да мисли и скроения план почувства облекчение. Въпреки че все още усещаше по себе си зъбите на вещицата, му стана ясно, че тя вече няма над него онзи контрол, който си въобразяваше, че има. най-накрая успя за малко да си отдъхне.
Тогава се сети за Калан. Споменът за нея извика на устните му тъжна усмевка. Застави се да си спомни щастливите времена, прекарани с нея. Припомни си усещането да я държи в прегръдките си, да я целува, да бъде нощем само с нея, докато тя му шепне колко много го обича.
С мисълта за Калан той заспа.
Четиридесет и девета глава
РИЧАРД СЕ СТРЕСНА и се събуди от отключването на вратата. Звукът го изтръгна грубо от съня, в който бе дошла да го навести Калан. Не си спомняше какво точно сънува, но знаеше, че тя беше там. Чувстваше се изпълнен с присъствието й, сякаш действително е бил с нея, само за да бъде изтръгнат оттам със събуждането. След като той се разбуди, чертите й бързо избледняха. Превръщането дори и на нереалния й образ в студена и празна действителност беше обезкуражаващо. Светът от сънищата му бе далеч по-богат. Въпреки че не си ги спомняше, тези сънища му се струваха сладки, сякаш бяха музика, която звучи в далечината. Само представата за тях беше достатъчна да го накара да не желае да пребивава в действителността.
Ричард седна, което само му напомни колко болезнено се спи на каменен под. Съдейки по това колко замъглена беше главата му, той се съмняваше да е спал повече от два-три часа. Когато стражите нахълтаха в стаята, Ричард се изправи, олюлявайки се, и се опита да разтегне схванатите си мускули.
Шеста нахлу вътре подобно на зъл вятър. На фона на твърдата й черна коса и надиплената й черна роба кожата й изглеждаше призрачна. Воднисто сините й очите се заковаха върху му, сякаш освен него не съществуваше нищо друго на света. Ричард почувства спускащия се поглед така, като че ли тежестта на планина се стовари отгоре му. Този поглед, присъствието й пречупиха волята му.
Заплува в усещането, което сякаш се мъчеше да го удави. Когато Шеста го наближи, той се бореше да задържи главата си над тъмните води, които заличаваха волята му. Сякаш се бореше за живота си сред бушуващите води на река, чието мощно течение го теглеше надолу.
— Ела с мен, трябва да стигнем до пещерите. Нямаме много време.
Не го попита за какво нямат време — въпрос, за който се съмняваше, че ще намери сили да зададе. Вместо това формулира въпроса, който не му излизаше от главата и за който имаше необходимата сила.
— Знаеш ли къде е Калан?
Шеста спря и се обърна наполовина, за да го погледне.
— Разбира се. Тя е при Джаганг.
Джаганг. Ричард остана като гръмнат. Шеста не само си Спомняше за Калан, но знаеше и къде е. Изглеждаше доволна от болката, която очевидно му беше причинила току-що.
Обърна се и се отправи към вратата.
— Сега тръгвай. Побързай!
Нещо не беше наред. Не знаеше какво точно, но го чувстваше чрез силата, която тя упражняваше върху него. Тя го държеше омагьосан от съблазнителното си влияние, сякаш го бе вързала на гъвкава каишка с желязна сила. Но все пак нещо не беше както преди. Усещаше, че нещо се е променило. В поведението й имаше намек за надвиснала беда.
Но това малко го касаеше. Калан е в ръцете на Джаганг. До такава степен бе зашеметен от думите на Шеста, че Калан е при Джаганг, че изобщо не се запита откъде Шеста знае коя е Калан.
Ако не беше вещицата да го тегли след себе си, Ричард вероятно би рухнал на земята. Не можеше да си представи по-страшен кошмар от този, в който Джаганг притежава Калан. Мислите му панически кръжаха в ума му, докато следваше вещицата по криволичещия каменен път. Трябваше да предприеме нещо. Да помогне на Калан. Освен че Сестрите на мрака я държаха във властта си, те действаха и в съюз с най-опасния враг на Ричард и Калан.