Сърцето на Рейчъл се сви, като си помисли какво означава това. Малкото светлина, проникваща в кутията, където спеше Рейчъл, помръкна, когато очите на Вайълет се появиха на процепа във вратата.
— Води Ричард със себе си. Заклинанията, които нарисувах, са подействали. Днес ще е най-ужасният ден в живота му. Ще се погрижа за това. Днес ще почне да си плаща за престъпните деяния, извършени спрямо мен.
Лицето на Вайълет изчезна. Тя продължи да си подсвирква, докато пресичаше стаята, довърши си тоалета, като си обу чорапите и обувките с връзки. След малко се върна при клетката.
— Ти ще гледаш, докато го бичуват — вирна глава тя. — Какво ще кажеш? — Свита в единия ъгъл на килията, Рейчъл преглътна.
— Благодаря, Кралице Вайълет. Вайълет се изкикоти и се изправи.
— До залез слънце на гърба му няма да е останал и сантиметър здрава кожа. — Направи няколко крачки до бюрото в ъгъла, после се върна обратно. Катинарът прещрака с металически звук и се удари в металната врата. Вайълет издърпа катинара от резето. — И това е само началото на онова, което ще направя с него. Ще…
На вратата се почука припряно. Приглушен глас настоя да отворят вратата. Беше гласът на Шеста.
— Чакай, идвам — извика Вайълет през стаята.
Рейчъл се приближи до процепа и видя как Вайълет забързано закача катинара обратно на резето. Тя тъкмо го натисна, за да заключи отново, когато Шеста заблъска по вратата.
— Добре де, добре — каза Вайълет, като остави катинара и се завтече през стаята. Вдигна резето на голямата тежка врата и тя на мига се отвори със сила. Шеста се понесе из стаята, мрачна и надвиснала като буреносен облак.
— Доведе го, нали? Тук е, заключен на мястото, където ти казах? — попита Вайълет с разтреперан от вълнение глас, докато Шеста затваряше голямата врата. — Можем да започнем веднага с изтезанията. Ще повикам стражите.
— Войската го хвана.
Рейчъл се примъкна по-близо до желязната врата и предпазливо надникна през процепа. Шеста стоеше на вратата. Кралицата бе с гръб към Рейчъл. Беше облечена в бяла сатенена рокля с тъмносин колан и бели чорапи, с обувки с връзки на краката, втренчена в неподвижната фигура на вещицата.
— Моля!?
— Войските на Императорския орден се появиха точно преди изгрев слънце. Буквално заливат града в подстъпите към двореца. Наброяват хиляди, десетки хиляди, може би дори стотици хиляди.
Вайълет гледаше объркана, не желаеше да повярва на ушите си, опитваше се да намери думи.
— Не може да бъде. Нали ми прати съобщение. Беше заключен, точно както ти наредих — беше заключен в същата килия, в която ме осакати.
— Правилно се изрази — „беше“. Пристигнахме нощес и аз го заключих, както ти беше пожелала. После ти изпратих съобщението и се заех с някои неща в очакване на сутринта. Тъкмо бях тръгнала да ти го доведа, когато се сблъскахме с окупаторите. Настъпват многочислени легиони. Целта им е не да колят и да бесят, а да създадат своя база в Тамаранг, откъдето да разпределят продоволствията, пристигащи от Стария свят. Приеха радушно предложението ми за…
— Кажи за Ричард!
— Закъснях — въздъхна тежко Шеста. — Нищо не можех да направя. Войските прииждаха от всички страни. Нямахме никакъв шанс. Които от нашите опитаха да направят нещо, бяха пометени. Реших, че ще е най-добре сама да се заема с хората на Ордена, да се опитам да осигуря вашата безопасност и безопасността на приближените ви — докато ми е по силите.
Докато разговарях с командира им, осигурявайки изгодни за нас условия в замяна на помощта ни при осъществяване на намеренията им за създаване на продоволствени пътища, внезапно се появи Ричард с меч в ръка.
— Как така се появи с меч в ръка? — Вайълет вдигна юмруци на хълбоците си. Раздразнителността в тона й се покачваше с всеки следващ момент. — Трябваше да се погрижиш да е без меча си.
— Не, нямам предвид Меча на истината. Беше друг меч. най-обикновен. Трябва да го е отмъкнал от някой разсеян войник. Но колкото и да беше обикновен мечът му, знаеше как да го използва. Изведнъж избухна битка. Ричард беше самата развилняла се смърт. Посече десетки воини на Императорския орден. Беше безумно. Мъжете помислиха, че са изправени пред голямо сражение. Всеки се хвърляше в битка, без дори да е наясно срещу какво се сражава. Просто за секунди положението стана неудържимо.
Аз нямам власт над такъв хаос. Мъжете бяха твърде много, имаше твърде много насилие. Необходимо ми беше известно време, за да установя контрол — а не разполагах с време. Ричард премина през стената…