Выбрать главу

— Спотайвам се… да ви ограбя… ама, не… разбира се, че не. Само искам да разбера…

— Искаш да разбереш? — Рейчъл вдигна ръце на хълбоците си. — Ти искаш да разбереш? Да не би ти да отговаряш за бижутата? Защо ти не отидеш да попиташ Кралица Вайълет това, което искаш да разбереш. Сигурна съм, че няма да възрази някакъв иконом да я разпитва. Може би ще нареди само да те бичуват, вместо да те обезглавят.

Изпълнявам нейна поръчка да й занеса нещо. Трябва ли да вземам със себе си стражи, за да охраняват мен и бижутата на Кралицата, докато й ги връча?

— Стражи ли? Не, разбира се…

— Тогава какво ти влиза на теб в работата? Тя се огледа, но не видя никого.

— Стража! — извика, но не много силно — Стража! Един крадец иска да вземе бижутата на Кралицата!

Онзи изпадна в паника, опита се да я накара да замълчи, но после заряза всичко и побягна, без да каже дума повече. Дори не се обърна. Рейчъл бързо отключи вратата, огледа за последен път коридора и се вмъкна вътре. Едва ли някой я беше чул, но не й се щеше да губи повече време от необходимото.

Хвърли само бегъл поглед на блестящата, лакирана стена, покрита с миниатюрни дървени чекмедженца. Сигурно имаше десетки чекмедженца, пълни с огърлици, гривни, брошки, диадеми и пръстени. Вместо това Рейчъл незабавно се насочи към изящния пиедестал от бял мрамор в противоположния ъгъл на помещението. Върху него някога бе стояла любимата вещ на Кралица Милена — кутия, украсена със скъпоценни камъни, около която тя се умилкваше при всяка възможност.

Сега на нейно място стоеше кутия, сякаш изтъкана от най-черните мисли на Пазителя. Беше толкова черна, че отрупаната със скъпоценни камъни стая изглеждаше най-обикновена на фона на нещо толкова злокобно.

Рейчъл мразеше да докосва инкрустираната кутия на Орден на Кралица Милена. Самата мисъл я караше да потръпне от отвращение.

Но се налагаше.

Съзнаваше, че трябва да побърза, ако иска да има някакъв шанс да се измъкне. Не се знаеше дали Вайълет ще си спомни, че желязната клетка в спалнята й е останала незаключена. Можеше да каже на Шеста или пък Шеста просто да прочете мислите й. Рейчъл подозираше, че вещицата е способна на такива неща. Ако разберяха, че Рейчъл не е заключена в клетката си, щяха да се върнат.

Рейчъл смъкна черната кутия от белия мраморен пиедестал и я натъпка в кожената чанта, която стоеше подпряна на стената. Това беше същата чанта, в която Самюъл донесе кутията на Шеста.

На път към вратата Рейчъл се спря пред високо огледало в дървена рамка. Тя мразеше да се оглежда, мразеше да гледа косата си, както бе настригана от Вайълет. Преди, когато живееше в замъка и беше компаньонка в игрите на принцеса Вайълет, на Рейчъл не й беше позволено да си пусне дълга коса, защото тя беше нищожество. Веднага щом Вайълет си върна Рейчъл, едно от първите неща, които направи, бе да вземе големи ножици и да накълца прекрасната дълга руса коса на Рейчъл. Сега наистина за първи път имаше възможността да се огледа внимателно, в детайли.

Избърса сълзите от бузите си.

Чейс й беше казвал, когато за първи път отиде при него, че ако иска да бъде негова дъщеря, трябва да си пусне дълга коса. През последните няколко години косата й порасна дълга и лъскава и Рейчъл се чувстваше достойна да бъде негова дъщеря. Сега изглеждаше по-различна от последния път, когато бе стояла в тази стая и се бе оглеждала в огледалото, докато помагаше на магьосник Гилер да открадне кутията със скъпоценните камъни на Орден. Чертите й сега бяха по-други, не толкова детински, не толкова сладки…

Дошло беше времето, когато влизаше в бандитската възраст, както я наричаше Чейс, преди да разцъфти с красотата на женствеността, което той й бе обещал, че един ден ще се случи. Този ден изглеждаше невъзможно далеч. Освен това без Чейс нямаше да има кой да я види как расте, нямаше кой да се интересува от нея.

Чейс беше мъртъв, а косата й — отново остригана. Вайълет не само я острига, но направо я накълца, така че сега от главата й висяха и стърчаха проскубани дебели и тънки кичури. Това й придаваше вид на оръфано псе, което е спало край бунището. Обаче имаше и нещо друго, което Рейчъл видя в огледалото. Тя видя жената, в която един ден щеше се превърне, жената, каквато Чейс й обеща, че ще стане.

Какво би си помислил Чейс, ако можеше да я види сега, с остриганата коса?

Рейчъл изтласка мислите си в задната част на съзнанието и метна кожената чанта на рамо. Открехна вратата само колкото да огледа коридора, сетне я отвори още малко, за да погледне и в другата посока. Все още нямаше никого. Светкавично излезе в коридора, затвори вратата и я заключи.