Тя помнеше коридорите и изходите на замъка така добре, както помнеше извивката на усмивката на Чейс, когато го разсмиваше, а той се опитваше да остане сериозен. най-много обичаше да го гледа как се смее, когато се опитваше да е строг с нея.
Хвана слугинското стълбище, за да избегне евентуална среща със стражи. Те обикаляха най-вече из главните коридори и на по-представителните места. Хората изпълняваха задълженията си без почивка. Никой от тях все още не бе разбрал, че има нова Кралица. Рейчъл нямаше представа как ще реагират. Знаеше, че хората мразят Вайълет, но в същото време се ужасяваха от Шеста.
Перачки, които си шушукаха с вързопи в ръце, се обърнаха да погледнат, когато Рейчъл притича покрай тях. Мъже, които снабдяваха кухнята с продукти, не й обърнаха никакво внимание. Тя не вдигна поглед към тях, за да не би да я попитат нещо.
Стигна до една врата, водеща към страничен коридор, който от своя страна извеждаше извън замъка. Зави зад ъгъла и се срещна лице в лице с двама стражи. Те носеха червени туники под ризниците и стискаха пики с проблясващи върхове. На коланите им висяха мечове.
Рейчъл веднага разбра, че няма да я пуснат, преди да разберат какво прави там и накъде се е запътила.
— Трябва да се махате! — изкрещя Рейчъл. — Бързо! — Обърна се и посочи зад себе си. — Войските на Императорския орден нахълтват в замъка. Хайде, обратно по този път!
Единият стисна пиката си с две ръце и се облегна на нея с цялата си тежест.
— Няма защо да се боим от тези мъже. Те са наши съюзници.
— Възнамеряват да обезглавят всички стражи на Кралицата! Чух командирът им да дава заповеди! Да се обезглавят всички — така каза! За да имало повече за тях. Войниците до един наизвадиха бойните си брадви. Казано им бе, че могат да задържат каквото вземат от обезглавените. Бързо! Идват! Спасявайте се!
Ченетата на двамата мъже увиснаха.
— Оттук — изкрещя Рейчъл и им посочи слугинското стълбище. — Няма да се сетят да погледнат там. Бързо! Аз ще предупредя останалите!
Мъжете кимнаха в знак на благодарност и хукнаха през вратата към слугинското стълбище. Щом изчезнаха, Рейчъл продължи да бяга. Тя използва изхода, по който минаваха слугите, когато отиваха в града, за да доставят необходимите за поддръжката на замъка неща. Имаше едри войници — мъже, чийто вид внушаваше страх, — които патрулираха навсякъде, но, изглежда, не безпокояха слугите, така че Рейчъл се натъкна на някакви дърводелци и премина покрай високото колело на ръчната им количка. Тя скри лице зад натрупаните дъски.
Войниците само от време на време обръщаха внимание на слугите, заети със задълженията си, като най-вече заглеждаха по-красивите жени. Рейчъл продължи да върви с наведена глава. С остриганата си коса не приличаше на нищо и никой от войниците не я спря.
Когато излезе извън голямата каменна стена, продължи да върви заедно със слугите, докато стигна до гората, която почти опираше в пътеката. Хвърли поглед през рамо и не видя никой от войниците да гледа към нея.
Чевръста като котка, Рейчъл се вмъкна сред дърветата. Веднага щом се озова сред гъстите борове, го обърна на бяг. Пое по еленовите пътечки през къпините, като гледаше да поддържа посока на запад или на север. Както тичаше, изведнъж я обзе паника, от която краката й се разтрепериха. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да се махне. Това бе нейният шанс. Трябваше да тича.
Ако войниците на Императорския орден я хванеха на това място, знаеше, че ще попадне в беда. Не беше много сигурна какво точно ще й направят, но, общо взето, знаеше какво я чака. Чейс й бе предал този урок през една тъмна нощ край лагерния огън. Беше й разправил какво биха й сторили подобни мъже.
Беше й казал да не допуска да я хванат. Беше я предупредил, че ако се случи да я пленят, трябва да се бори по всякакъв начин. Обясни й, че не иска да я плаши, а само се надява да я предпази. Въпреки това тя се бе разплакала и се бе почувствала по-добре едва когато се прислони до рамото му.
Осъзна, че не носи нищо, с което да се бие. Всичките й ножове й бяха отнети. Защо не постъпи по-разумно и не прегледа набързо стаята на Вайълет за някои от ножовете си, преди да напусне замъка. Толкова бе нетърпелива да избяга, че изобщо не помисли за това. Поне да беше мина през кухните, докато беше долу, в слугинските помещения, и да грабне някой нож. Беше така заета да се поздравява заради успеха с връвта и задето се измъкна, че не й мина мисълта да се снабди с оръжие. Чейс вероятно така би се ядосал, че дори би възкръснал, за да я смъмри за несъобразителността й. Лицето й пламна от срам.