Страхувайки се, че е казала твърде много, Ничи почувства, че се изчервява.
— Това, което се опитвам да кажа — рече накрая Зед, — е, че се нуждая от помощта ви и искам да знаете какво означавате и двете за мен… и че никак не ми е лесно да разказвам за тези неща. През целия ми живот съм пазил тайни, защото е трябвало да бъдат пазени. Това не е много лесно, но така трябва. Обаче нещата се промениха и аз повече не мога да пазя някои неща, които знам, само за себе си. Сега от това зависят много повече неща от когато и да било.
Ничи кимна и зачака какво ще каже магьосникът.
— Знам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да заслужа доверието ти.
Зед сви устни.
— Тази книга — „Книга на инверсията и двойствеността“, беше скрита на място, което само аз знаех, че съществува. Беше в катакомбите под Кулата.
Ничи и Кара се спогледаха.
— Зед — попита Ничи, — да не искаш да кажеш, че под Кулата има кости? А също и книги?
— Много книги — кимна Зед. — Там намерих „Книга на инверсията и двойствеността“. — Той направи няколко крачки, за да погледне през прозорците, които се осветяваха от светкавиците на бурята в далечината. — Доколкото ми е известно, никой не знаеше, че долу има гробове. Аз намерих мястото, когато бях момче. Знаех, че никой друг не е влизал там от векове. В праха, слегнал се от хиляди години, нямаше нито един отпечатък от стъпка. Аз бях първият, който остави отпечатък във вековния прах. Не беше нужно някой да ми казва колко значим е този факт. Като момче всъщност се уплаших, когато намерих древните катакомби. И без това вече ме беше страх, тъй като се опитвах да намеря път, за да се промъкна обратно в Кулата. Когато намерих катакомбите, инстинктивно разбрах, че нямаше да бъдат скрити така, ако не е имало основателна причина. Затова колкото и да ми се искаше навремето, никога не го споделих с когото и да било. Почти почувствах, че това място ми позволи да вляза в него, но в замяна поиска мълчанието ми. Аз не само се отнесох сериозно към моята отговорност, но истински вярвах, че съм нещо като пазител на това неразкрито място. В края на краищата то съдържаше останките на много хора, може би дори и на моите прадеди. Знаех, че винаги ще се намерят хора, които да използват това откритие, и не исках това да стане с едно място, държано в тайна от тези, които го бяха скрили. Към това трябваше да се прибави и чувството ми за вина, че бях смутил покоя на това гробище заради незначителната причина да се опитам да се промъкна обратно вътре, за да избегна неприятности, че съм излизал без разрешение. Бях се измъкнал от Кулата, за да отида на пазара в Ейдиндрил, за да погледам вълнуващите дрънкулки, които показваха там. Това ми се струваше много по-интересно от скучните занимания, на които се предполагаше, че трябва да посвещавам времето си. След моето случайно откритие тихомълком подпитвах хората тук и там и установих, че дори старите магьосници, които познавах, нямаха представа за мястото под Кулата. С течение на времето разбрах, че за неговото съществуване дори не се и подозира, камо ли пък да се носят някакви слухове. Като момче трябваше да изучавам много неща, което отнемаше почти цялото ми време. Тогава в Кулата живееха много хора, но заради моите занимания никога не ми оставаха повече от два часа време да слизам там долу. Бързо установих, че там има много от същите книги, които имахме горе в Кулата, така че започнах да си мисля, че откритието ми не е чак толкова важно, колкото първоначално бях предположил. — Той замислен се усмихна. — Представях си се като голям изследовател, който открива древни съкровища. Това съкровище се състоеше главно от кости и книги. Тук, в Кулата, беше пълно със скучни книги, които трябваше да изучавам, така че другите книги, които бях намерил, не бяха чак толкова вълнуващи, колкото мислите за заклинания и проклятия, пазещи скрити съкровища от кехлибар и скъпоценни камъни. Но там, долу, нямаше никакви такива неща. Само рушащи се кости и стари книги.
В катакомбите имаше безброй стаи, пълни с прашни стари книги. Никога нямах време да проуча тези стаи основно. Дори не можех на око да преценя какъв брой книги имаше скрити. Имах време само да хвърля бегъл поглед. Както казах, много от тях бях виждал преди това горе в Кулата, а от тези, които не бях виждал, за моите години никоя не ми се стори достатъчно интересна, за да я запомня, с изключение на няколко, като например „Книга на инверсията и двойствеността“. Когато пораснах, се влюбих в най-чудната жена и скоро тя стана моя съпруга. Тя роди другата светлина в живота ми — една дъщеря. Когато тя порасна, стана майка на Ричард. За млад магьосник, работещ в Кулата, винаги имаше повече работа, отколкото са часовете на деня. Нямах време да прекарвам долу сред старите кости. А след това светът беше хвърлен в една ужасна война с Д’Хара. Това бяха мрачни времена на ужасна борба. Бях станал Първи магьосник. Битките бяха жестоки — като всички битки. Трябваше да изпращам хора на смърт. Трябваше да се вглеждам в очите на магьосници, млади и стари, които знаех, че не се справят с предизвикателствата, и да им казвам да правят всичко, което е по силите им, макар да знаех, че това няма да е достатъчно и вероятно ще умрат, докато се стараят. Давах си сметка, че ако аз трябваше да го направя, щях да успея, но имах безброй други задачи, които трябваше да бъдат свършени, а бях сам. Понякога стигах до заключението, че отговорността, знанието и способностите са проклятие. Като гледах тези невинни хора да разчитат на мен като Първи магьосник и като разбирах, че ако се проваля, те ще умрат, всичко това ми идваше прекалено много. В това отношение съвсем точно знам какво трябва да мине през главата на Ричард. Бил съм на неговото място. Носех света на плещите си.