Понякога обаче тя не можеше да не му обръща внимание. Когато беше в кофти настроение и тя го ядосваше — обикновено просто с присъствието си, а не с действията си, — той я биеше до кръв. На два пъти се наложи да я лекува Сестра, за да не умре от загуба на кръв. Когато изпаднеше в някое от наистина ужасните си настроения, обикновено всичко приключваше много по-лошо от обичайния бой. Джаганг беше много изобретателен, щом ставаше въпрос как да бъде малтретирана една жена. Когато беше в настроение да изтезава, го опияняваше не просто болката, но и унижението. Тя се бе научила, че той не спира, преди да я накара да заплаче по една или друга причина.
Ако наистина се разплачеше, това ставаше само когато вече не издържаше и беше достигнала до предела на болката, унижнието или отчаянието, та просто не можеше да сдържи сълзите си. Тогава Джаганг се наслаждаваше да я гледа как плаче. Тя го правеше не само за да се предаде, да го накара да спре, но и защото в такива моменти стигаше до точката, в която не можеше повече. А на него му харесваше да гледа точно това.
Друг път водеше в палатката си жени, докато Калан трябваше да спи на килима до леглото му, където й бе отредено да спи, все едно му беше куче. Той обикновено водеше някоя нещастна пленена жена, която нямаше желание да е с него. Изглежда, търсеше пленници, които най-много се страхуваха от вниманието му, и после им предоставяше насилствена прелюдия към положението им на роби на императора и неговото легло. След като той заспиваше, Калан прегръщаше ужасената жена, обясняваше й, че нещата ще се оправят някой ден, и я утешаваше, доколкото й бе по силите.
Може би той го правеше, защото му доставяше наслада, но това беше само допълнителна награда. Истинската му цел беше постоянно да напомня на Калан какво ще й се случи, когато си възвърне паметта.
Тя възнамеряваше никога да не си я връща. Паметта й щеше да бъде нейният край.
Сега, когато бяха стигнали до целта си, щеше да има повече време за игрите Джа’Ла. Калан си представяше, че ще има турнири. Надяваше се, че те ще отклонят вниманието на Джаганг от нея, ще го ангажират. Тя щеше да е принудена да го придружава, но това беше за предпочитане пред перспективата да остава насаме с него.
Когато пристигнаха при шатрите на императора, тя остана доста учудена, че те в частност и изобщо целият лагер бяха разположени толкова далеч от заветната им цел. Платото изглеждаше толкова близо. Сякаш от него ги делеше само някой и друг час езда.
Калан не попита защо са спират, но скоро заприиждаха офицерите и от кратката им среща всичко й стана ясно.
— Тази нощ всички Сестри да бъдат на пост — каза им Джаганг. — Сега, като сме толкова близко, никой не знае какви нечисти сили би могъл да ни изпрати врагът.
Калан забеляза, че Сестра Улиция и Сестра Армина, които стояха недалеч от заседаващата група мъже, изпитаха облекчение от думите му. Това означаваше, че тази нощ няма да бъдат изпратени да забавляват мъжете. След като от седмици прекарваха в палатките почти всяка нощ като наказание за прегрешенията им към Джаганг, и двете изглеждаха състарени с години.
Доскоро двете Сестри бяха имали доста привлекателен вид — но вече не. Бяха загубили предишната си красота. Очите им, под които бяха увиснали натежали тъмни торбички, бяха безизразни и дистанцирани. От небесносините очи на Армина не слизаше слисаният поглед — сякаш тя все още не можеше да повярва на сполетялата я съдба. На лицата им се бяха появили бръчки, които им придаваха тежък, изпит и унил вид. Бяха вечно мръсни, със сплъстени коси и раздрани дрехи. Често сутрин се появяваха със зловещи синини.
На Калан не й беше приятно да гледа някой да страда, но към тях двете не можеше да изпита никакво съчувствие. Ако не бяха те, сега тя нямаше да е в лапите на човек, който брои часовете до възстановяването на паметта й и който може да започне не на шега да я кара да страда в непоносима агония, както й бе обещал — както физическа, така и психическа. Той й се закани, при това неведнъж, че щом тя си възвърне паметта, ще посее в нея семето си и тя ще му роди дете — момче.
Не пропускаше да й намекне, че когато паметта й се възвърне, тя ще осъзнае напълно какво чудовище би било едно такова дете за нея. Колкото до двете Сестри, каквото и да им стореше Джаганг, Калан не смяташе, че им е достатъчно.
Освен онова, което й бяха причинили, от дочутото оттук-оттам Калан сглоби картината на естеството на техния заговор и на плановете им, скроени за всеки един човек. Това само по себе си не бе в състояние да я подтикне да се отнася към тях твърде жестоко. Ако можеше да избира обаче, Калан просто би ги изпратила на смърт. Тя не споделяше страстта на Джаганг към мъченията; просто смяташе, че двете не заслужават да живеят повече. Бяха загубили правото си на живот заради злото, което вече бяха причинили на други хора и заради кроежите им да отнемат чужд живот. Според този критерий цялата армия заслужаваше да измре.