— Интересна гледка — съгласи се той.
— Мислиш ли, че ще се появи отбор, който ще ни бие?
— Рано или късно ще го разберем — отвърна Ричард.
— Да ти призная, Рубен, нямам търпение да спукам главата на някой знаменит играч от отбора на императора. — Онзи погледна косо Ричард. — Помисли само — ако победим отбора на императора, може да ни пуснат да се приберем у дома.
— Сериозно ли?
Онзи се изсмя нервно.
— Пошегувах се, Рубен.
— Черен хумор — каза Ричард.
— Вярно — въздъхна Скалата. — Ама нали разправят, че отборът на императора е най-добрият. Хич не ми се ще да усетя пак камшика по гърба си.
— И на мен един път ми беше достатъчно.
Откакто Ричард беше заловен в Тамаранг, двамата мъже споделяха желязната клетка. Скалата беше пленен преди Ричард. Беше едър човек, мелничар, някъде от южните части на Средната земя. Точно преди керванът с провизии да премине през неговото селце, нахлули войниците от патрулния отряд и като го видели каква е канара, го взели да попълни свободно място в отбора.
Ричард не знаеше истинското име на Скалата. Всички го били наричали така поради внушителната му фигура и здравите мускули, заякнали вследствие носенето на чували със зърно. Той пък познаваше Ричард като Рубен Рибник. Нищо че Скалата споделяше същата съдба като него — Ричард не мислеше, че е безопасно да каже на някого истинското си име. Скалата беше споделил с Ричард, че преди да го заловят, е успял да счупи ръцете на трима от войниците, опитали се да го пленят.
Ричард на свой ред му разказа как се предал веднага, щом видял насочените към него стрели. Скалата явно се сепна от чутото и изтълкува поведението на Ричард като липса на смелост.
Въпреки че кривата, леко глуповата усмивка, която не слизаше от устните му въпреки положението, в което се намираше, Скалата имаше бърз ум и аналитичен мозък. Той хареса Ричард, който единствен разбра, че съотборникът му не е глупав, и не се отнасяше с него като с глупак. Скалата беше всичко друго, но не и глупав.
С течение на времето той се убеди, че греши в мнението си за смелостта на Ричард и пожела да му стане дясно крило в игрите Джа’Ла. Това бе твърде неблагодарна позиция, която го излагаше на атаките и ударите на противниците. Скалата обаче я оценяваше, понеже тя му даваше възможност да разбива главите на играчите от Ордена, което искрено го забавляваше. Въпреки едрото си телосложение Скалата беше бърз — комбинация, която го правеше перфектен за дясно крило на Ричард. На терена Скалата обичаше да стои близо до Ричард, за да вижда как нападателят дава воля на яростта си по неочакван за противниците начин. Те бяха почти непобедим тандем. Нито Ричард, нито Скалата го казваха гласно, но и двамата знаеха, че всеки от тях цени шанса си за отмъщение над своите похитители.
Лагерът отвъд желязната решетка като че ли нямаше край. Сърцето на Ричард се свиваше, като виждаше къде се намират — в равнината Азрит, в подстъпите на Народния дворец. Не му се гледаше повече и седна отново, като се облегна в другата част на клетката, отпусна китка на коляното си, докато каруцата се люлееше и подскачаше през безкрайното множество.
Успокоителното беше, че Д’Харанските войски отдавна се бяха разпръснали — в противен случай биха били изтребени до крак. Досега войниците му сигурно вече отдавна бяха стигнали до Стария свят. И вероятно вече го бяха опустошили.
Ричард се надяваше да са се придържали към плана — бързи и смели атаки, единични акции и внезапни удари по всяка мишена в Стария свят, без да жалят нищо.
Искаше да накара хората в Стария свят да се чувстват застрашени. Трябваше да си понесат последствията за това, което ги подтикваше да вършат идеологията им.
Всички в лагера наблюдаваха кервана, който преминаваше между тях. Изглежда му се радваха, вероятно заради храната, която носеше. Ричард се надяваше всеки да си получи заслуженото. Беше разпоредил това да бъде последният продоволствен керван, който ще напусне Стария свят. Без провизии насред равнината Азрит, пред лицето на приближаващата зима, за армията на Джаганг щяха да настанат трудни времена.
Почти всички мъже, покрай които минаха, гледаха втренчено клетката на Ричард, като се надигаха да го видят. Сигурно вече бяха тръгнали слухове за него, които пъплеха из лагера и сред отбора по Джа’Ла. От опит знаеше, че обикновено славата им ги изпреварваше. Всички войници бяха почитатели на играта и очакваха турнирите с интерес, особено пък сега, когато пристигаше отборът на Ричард — Рубен, както се представяше той. Това беше отборът на командира, чието лице бе татуирано наполовина със змийски люспи. Нямаше нищо друго, освен пленените жени, което да забавлява войниците повече от играта на Джа’Ла. Ричард се постара да не мисли за това, защото само се изнервяше, а от тази клетка не можеше да направи нищо.