Слънцето проблесна ослепително в десетките прозорци, сякаш ме приветстваше. Ослепен, натиснах спирачките. Облизах устни със затворени очи.
Спомних си първата нощ в Грайнуд.
Нора отвори предната врата лично. Бе чисто гола.
— Закъсняхте — заяви тя. — Всичко свърши!
— Глупости. Дръж това, момче. И това също.
И херцогинята с три пъргави движения се съблече и остана като отворена мида във ветровитото антре.
Стоях като треснат и държах дрехите й.
— Влизай, момче, тук ще бъдеш настигнат от смъртта си. — И голата херцогиня преспокойно влезе сред добре облечените гости.
— Изгубих собствената си игра! — възкликна Нора. — А сега, за да си го върна, трябва да се облека отново. А така се надявах да ви шокирам.
— Спокойно — отвърнах аз. — Успя да го направиш.
— Ела да ми помогнеш да се облека.
Нагазихме в една ниша сред дрехите й, пръснати на безформени купчинки по паркета и ухаещи на мускус.
— Дръж пликчетата, че да се пъхна в тях. Ти си Чарлз, нали?
— Приятно ми е. — Изчервих се, след което избухнах в неконтролируем смях. — Извинявай — казах накрая, докато закопчавах сутиена й. — Просто вечерта тепърва започва, а аз вече те обличам. Аз…
Някъде се затръшна врата. Огледах се за херцогинята.
— Изчезна — промърморих. — Къщата вече я погълна.
Вярно беше. Не я видях до дъждовното утро на понеделник, както сама бе предсказала. Дотогава бе забравила името ми, лицето ми, душата зад това лице.
— Господи! — възкликнах аз. — Какво е това? А онова?
Докато все още обличах Нора, стигнахме до вратата на библиотеката. Вътре гостите се въртяха подобно на ярък огледален лабиринт.
— Това — посочи Нора — е Манхатънският балет, долетяха над леда с реактивен самолет. Отляво са Хамбургските танцьори, те долетяха от противоположната страна. Божествено съревнование. Съперници в балета, неспособни да изразят заради несъвършенството на езика своето презрение и сарказъм. Трябва да водят котешката си борба чрез пантомима. Стой настрана, Чарли. Валкирията трябва да се превърне в рейнска русалка. А онези момчета там наистина са рейнски русалки. Пази си фланга!
Нора бе права.
В битката влязоха нови участници.
Оранжевите кремове скочиха един върху друг, ломотеха несвързано. После окапваха отчаяни, опиянени. Сред трясък на затръшнати врати противниците се хвърляха на групи по стаите. Ужасът се превърна в ужасно приятелство, а приятелството — в разгорещена, безсрамна и, слава Богу, скрита страст.
След това по стръмния склон на уикенда се изсипа кристална лавина от писатели, художници, хореографи и поети.
Водовъртежът от плът и лудория ме подхвана и завъртя, за да ме изплюе в реалността на понеделника.
И ето ме отново тук, след много пропуснати години и безброй подобни партита.
Ето го имението Грайнуд, необичайно тихо.
Не свиреше никаква музика. Не пристигаха автомобили.
Здрасти, помислих си. На брега на езерото имаше нова статуя. Пак здрасти. Не, не беше статуя…
А Нора, седнала сама, присвила крака под роклята си, бледа, взираща се в Грайнуд, сякаш не бях пристигнал, сякаш бях невидим.
— Нора?… — Но погледът й бе така закован в крилата на имението, в покритите с мъх покриви и в пълните с небе прозорци, че и аз самият вперих поглед в него.
Нещо не беше наред. Да не би домът да бе потънал две стъпки в земята? Или пък цялата земя се бе слегнала, оставяйки го да зъзне безнадеждно на мразовития въздух?
Дали земетресения бяха изкривили прозорците така, че да отразяват натрапниците с разкривени отблясъци?
Предната врата на Грайнуд бе широко отворена. Домът дъхна към мен през нея.
Едва доловимо. Като да се събудиш нощем, усещайки топлия дъх на жена си, и внезапно да изпаднеш в ужас, защото миризмата на дъха й се е променила, тя мирише на някой друг! Иска ти се да я разтърсиш, да я събудиш, да извикаш името й. Коя е тя, какво е, как е станало това? Но вместо това само сърцето ти бие бясно и оставаш да лежиш буден до някаква непозната.
Приближих. Усетих как отражението ми в хиляди прозорци пресича тревата, за да застане до смълчаната Нора.
Хиляди мои копия седнаха тихо.
Нора, помислих си. Боже мой, ето ни пак тук.
Онова първо посещение в Грайнуд…
След това се срещахме от време на време през годините, подобно на хора, повлечени от тълпата, като любовници сред непознати във влак, и докато свирката предупреждава за следващата спирка, докосваме ръце или оставяме телата си да се притиснат едно в друго благодарение на втурналата се към изхода тълпа, след което се разделяме без никакви докосвания и думи, без нищо в течение на години.