Или пък сякаш всяка година в разгара на лятото се бяхме разминавали тичешком, без изобщо да ни хрумва, че можем да се върнем и да се съберем, нуждаейки се един от друг. А после още едно лято е свършило, слънцето е залязло, и ето я Нора с празна кофичка за пясък, а аз — с рани по коленете, плажът е празен, странният сезон е отминал и сме останали само ние, колкото да си кажем здрасти, Нора, здрасти, Чарлз, докато вятърът се засилва и морето потъмнява, сякаш огромно стадо октоподи е минало край нас, изпускайки черно мастило.
Често съм се питал дали няма да дойде ден, в който да завършим дългата обиколка и да спрем. Може би преди дванайсетина години имаше такъв момент, когато дъхът ни от две противоположни страни удържаше любовта ни топла и балансирана като перце на върха на пръст.
Но това бе, защото се бях натъкнал на Нора във Венеция, далеч от корените си, от дома, далеч от Грайнуд, където можеше наистина да принадлежи на някой друг, може би дори на мен.
Но така или иначе, нашите уста бяха прекалено заети една с друга, за да пожелаят постоянство. На следващия ден, докато лекувахме устни, подути от взаимните атаки, не намерихме сила да кажем, че искаме мигът да продължи, да има още утрини като тази, да живеем в някакъв апартамент, в къща, където и да е, само не в Грайнуд, за нищо на света в Грайнуд! Може би дневната светлина бе жестока, може би показваше прекалено много недостатъци у хората. Или пък — което бе по-вярно — гадните деца отново бяха отегчени. Или пък ужасени от това да станат съкилийници! Каквато и да е причината, перцето, задържано за кратко в равновесие, падна. Никой от двама ни не разбра кой пръв е спрял да диша към него. Нора се престори, че е получила тревожна телеграма, и избяга в Грайнуд.
Връзката се разпадна. Глезените деца така и не си размениха писма. Не знаех какви пясъчни замъци е разрушила. И тя не знаеше какви индийски ризи са избелявали от потта на страстта ми. Ожених се. Разведох се. Пътувах.
И ето ни отново, дошли от различни посоки в края на странен ден, край познатото езеро, викаме се беззвучно, тичаме един към друг, без да помръднем, сякаш не сме се разделяли от години.
— Нора. — Хванах ръката й. — Какво се е случило?
— Случило ли? — Тя се разсмя, умълча се и извърна поглед. После отново се разсмя, пресилено, сякаш всеки момент можеше да избухне в сълзи. — О, скъпи Чарли, мисли диво, мисли какво ли не, скачай през обръчи и се мятай в луди сънища. Случило се, Чарли, случило се?!
После стана ужасно мълчалива.
— Къде е прислугата, гостите?…
— Купонът беше снощи — рече тя.
— Невъзможно! Никога не си правила купони само в петък вечер! Неделите винаги са заварвали поляните осеяни с остатъци от демони, проснати и увити в чаршафи. Защо…?
— Защо те поканих днес, това ли искаш да попиташ, Чарлз? — Нора продължаваше да не сваля поглед от имението. — За да ти дам Грайнуд. Подарък, Чарли, ако успееш да го принудиш да ти позволи да останеш, ако те изтърпи…
— Не искам имението! — избухнах аз.
— О, Чарли, не е важно дали ти го искаш, а дали то иска теб. Изхвърли всички ни, Чарли.
— Снощи…?
— Снощи последният голям купон в Грайнуд не се получи. Маг долетя от Париж. Ага прати невероятно момиче от Ница. Роджър, Пърси, Ивлин, Вивиан, Джон бяха тук. Бикоборецът, който едва не уби драматурга заради балерината, бе тук. Ирландският сценарист, който все пада пиян от сцената, бе тук. Деветдесет и седем души бяха влезли през онази врата в седем вечерта. До полунощ си бяха отишли.
Разходих се из моравата.
Наистина, в тревата имаше следи — от гумите на поне трийсет коли.
— Не ни позволи да си направим парти, Чарлз — едва чуто рече Нора. Обърнах се неразбиращо.
— Кой? Домът ли?
— О, музиката бе прекрасна, но се издигаше кухо нагоре. Смехът ни отекваше призрачно от горните зали. Купонът се изпорти. Петифурите засядаха в гърлата ни. Виното се стичаше по брадичките ни. Никой не си полегна дори за три минути. Можеш ли да го повярваш? Всеки получи захарна целувка и всички си тръгнаха, а аз останах да спя ограбена на моравата. Можеш ли да познаеш защо? Иди да видиш, Чарли.
Приближихме отворената врата на Грайнуд.
— Какво трябва да гледам?
— Всичко. Всички стаи. Самата къща. Загадката. Познай. И когато направиш хиляда опита, ще ти кажа защо няма да мога повече да живея тук, защо трябва да замина, защо Грайнуд е твой, ако го искаш. Хайде, влез. Самичък.