И аз влязох, бавно, стъпка по стъпка.
Вървях тихо по тъмножълтия паркет на голямата зала. Огледах огромния гоблен на стената. Разучих древногръцките мраморни медальони, изложени на зелено кадифе под кристален похлупак.
— Няма нищо — викнах към Нора, която чакаше отвън в отиващия си прохладен ден.
— Не. Огледай всичко — извика ми в отговор тя. — Продължавай.
Библиотеката бе дълбоко топло море с миризма на кожа, в което обитаваха пет хиляди книги с подвързии с цвят на вишна, липа и лимон. Позлатените букви на заглавията проблясваха като очи. Над камината, голяма като кучкарник за десет хрътки, бе окачена великолепната картина „Девици и цветя“ на Гейнсбъро, която бе стопляла фамилията поколения наред. На човек му се приискваше да се наведе и да помирише моретата от диви цветя, да докосне момичетата, да чуе бръмченето на пчели в опияняващия въздух.
— Е? — обади се далечен глас.
— Нора! — викнах аз. — Ела. Няма от какво да се боиш! Още е светло!
— Не — тъжно рече тя. — Слънцето залязва. Какво виждаш, Чарли?
— В момента съм отново в залата, гледам витата стълба. Гостната. Във въздуха няма нито прашинка. Отварям вратата на избата. Милиони бурета и бутилки. Сега съм в кухнята. Нора, това е лудост!
— Нали? — изплака далечният глас. — Върни се в библиотеката. Застани в центъра. Виждаш ли картината на Гейнсбъро, която винаги си обичал?
— Да, тук е.
— Не е. Виждаш ли сребърния флорентински овлажнител за пури?
— Виждам го.
— Не го виждаш. А голямото кожено кресло, където пиеше шери с татко?
— Да.
— Не — въздъхна гласът.
— Да, не? Дали, или? Достатъчно, Нора!
— Повече от достатъчно, Чарли. Не можеш ли да познаеш? Не можеш ли да почувстваш какво се е случило с Грайнуд?
Завъртях се във всички посоки. Вдишах непознатия въздух.
— Чарли — обади се едва-едва Нора от отворената врата, — преди четири години… Преди четири години… Грайнуд изгоря до основи.
Затичах се.
Намерих пребледнялата Нора край вратата.
— Какво? — викнах.
— Изгоря до основи — повтори тя. — Изцяло. Преди четири години. Отстъпих три дълги крачки назад и погледнах прозорците и стените.
— Нора, но Грайнуд си е целият тук!
— Не, не е, Чарли. Това не е Грайнуд.
Докоснах сивия камък, червената тухла, зеления бръшлян. Прокарах длан по богато орнаментираната испанска врата. Въздъхнах благоговейно.
— Не може да бъде.
— Може — отвърна Нора. — Всичко е ново. Всичко, от избата до покрива. Ново, Чарлз. Ново, Чарли. Ново.
— И тази врата?
— Миналата година дойде от Мадрид.
— Тази настилка?
— Извадена край Дъблин преди две години. Прозорците са от Уотърфорд, от тази пролет.
Прекрачих прага.
— Паркетът?
— Изработен във Франция и докаран миналата есен.
— Но… ами онзи гоблен?
— Изтъкан край Париж, окачен през април.
— Но всичко е абсолютно същото, Нора!
— Нали? Ходих до Гърция за копия на мраморните антики. Кристалният похлупак е изработен в Реймс.
— Библиотеката!
— Всяка книга е подвързана по същия начин, със същите златни букви, поставена на същото място. Само възстановяването на библиотеката струваше сто хиляди паунда.
— Всичко е същото, всичко е същото, Нора! — възкликнах възхитено. — Господи, същото!
Влязохме в библиотеката. Посочих флорентинския овлажнител.
— Това, разбира се, е било спасено от пожара, нали?
— Не, не. Аз съм художничка. Спомних си го. Направих скици, занесох ги във Флоренция. Завършиха копието през юли.
— А картината на Гейнсбъро?
— Вгледай се по-внимателно! Това е работа на Фрици. Фрици, онзи ужасен размъкнат художник-битник от Монмартър, помниш ли го? Който маца боя по платното и го пуска като хвърчило над Париж, за да могат вятърът и дъждът да творят изкуство, което той да продава на безбожни цени? Е, оказва се, че Фрици бил таен фанатичен поклонник на Гейнсбъро. Ще ме убие, ако разбере, че съм казала на някого. Нарисува картината по памет, можеш ли да си представиш? Не е ли прекрасна?
— Прекрасна е… Господи, Нора, истина ли е всичко това?
— Иска ми се да не беше. За луда ли ме мислиш, Чарлз? Съвсем естествено е да ме вземеш за луда. Вярваш ли в доброто и злото, Чарли? Аз не вярвах. А ето че най-неочаквано остарях. Чукнах четирийсет и четирийсетте ме блъснаха като бърз влак. Знаеш ли какво си мисля…? Че къщата сама се унищожи.
— Какво?
Тя тръгна да гледа залите, в които вече започваха да се трупат вечерни сенки.