Когато завърших къщата, си помислих, че съм завършила себе си. Докато приветствах възкресението на Грайнуд, приветствах самата себе си. Най-сетне, мислех си, в Грайнуд ще дойде щастлив човек.
И ето че преди две седмици всичко бе готово, бе изсечен последният камък, поставена бе последната керемида.
Разпратих покани по целия свят, Чарли, и вчера вечерта всички пристигнаха — лъвски прайдове от Ню Йорк, миришещи на хлебно дърво. Бързоноги момчета от Атина. Негърски балет от Йоханесбург. Трима сицилиански бандити, или пък бяха актьори? Седемнайсет цигуларки, които можеха да бъдат похитени, когато оставиха цигулките и вдигнаха полите. Четири шампиона по поло. Един професионален тенисист да опъне червата ми. Един мил френски поет. Господи, Чарлз, трябваше да е наистина страхотно откриване на имението Феникс на Нора Грайндън! Откъде можех да знам или да предположа, че къщата няма да ни поиска?
— Може ли една къща да иска или да не иска?
— Да, когато е съвсем нова, а всички други — много стари, независимо от възрастта. Домът бе новороден. А ние — застояли и умиращи. Той бе добър. Ние — зли. Той искаше да си остане невинен. И затова ни изгони.
— Как?
— Ами, просто като беше себе си. Направи въздуха тъй тих, Чарли, че направо не можеш да повярваш. Всички имахме усещането, сякаш някой е умрял… След известно време го чувстваха всички, макар никой нищо да не каза на глас. Хората просто се качиха в колите си и си отидоха. Оркестърът спря да свири и се изнесе с десет лимузини. Последва ги целият купон, обиколи езерото, сякаш отиваше на пикник — но не, към аерогарата, на кораби, към Голуей; всички бяха студени, никой не разговаряше, къщата бе пуста, дори слугите яхнаха велосипедите си и останах сама. Последният купон бе свършил, без изобщо да се случи, и никога вече нямаше да се случи. Както казах, спах на моравата, сама със старите си мисли. И знаех, че това е краят на всички години, защото бях пепел, а пепелта не може да гради. В мрака лежеше нова прекрасна птица, сама за себе си. Мразеше диханието ми. С мен бе свършено. А тя се роди.
Нора завърши разказа си.
Дълго стояхме мълчаливи в късния следобед. Започна да се стъмва и здрачът изпълни стаите и затвори очите на прозорците. Ветрецът накъдри повърхността на езерото.
— Не може всичко това да е истина — казах. — Разбира се, че можеш да останеш тук.
— Последна проба, за да не спориш повече с мен. Ще се опитаме да пренощуваме тук.
— Да се опитаме?
— Няма да изкараме до разсъмване. Да си изпържим яйца, да пийнем малко вино, да си легнем рано. Само си легни върху завивките, без да се събличаш. Предполагам, че бързо-бързо ще ти се прииска да си облечен.
Вечеряхме почти без да говорим. Пихме вино. Слушахме как новите часовници отмерват новото време в новия дом. В десет Нора ме изпрати до стаята ми.
— Не се страхувай — викна ми от стълбището. — Къщата не ни желае злото. Просто се бои, че ние можем да я нараним. Ще чета в библиотеката. Когато си готов да напуснеш, независимо от часа, обади ми се.
— Ще спя като къпан.
— Мислиш ли?
И аз се проснах в новото си легло, лежах в тъмното и пушех, без да чувствам нито страх, нито самоувереност, а просто спокойно чаках да се случи нещо.
Не заспах в полунощ.
Бях буден в един.
В три очите ми бяха все още широко отворени.
Къщата не скърцаше, не въздишаше, не мърмореше. Чакаше също като мен, дишаше в синхрон с мен.
В три и половина вратата на стаята ми бавно се отвори.
Бе просто движение на нещо тъмно в тъмното. Усетих полъх на вятър по лицето си.
Бавно се надигнах.
Минаха пет минути. Сърцето ми постепенно се успокои.
И тогава чух как далеч долу се отваря предната врата.
Отново без никакво скърцане и никакъв шепот. Просто щракане и едва доловимо движение на вятъра в коридорите.
Станах и излязох в коридора.
От горната площадка на стълбището видях каквото очаквах — предната врата бе отворена. Лунните лъчи осветяваха новия паркет и блестяха в новия часовник, който тиктакаше свежо и смазано.
Слязох и излязох навън.
— Ето те най-сетне. — Нора стоеше до колата ми на пътеката.
Отидох до нея.
— Не си чул нищо, но въпреки това си чул, нали? — попита тя.