— Да.
— Сега готов ли си да си тръгнеш, Чарлз?
Погледнах към къщата.
— Почти.
— Сега вече знаеш, че всичко е свършено, нали? Нали усещаш как настъпва утрото на новия ден? Почувствай сърцето ми, Чарли, почувствай как душата ми бие едва-едва в него, кръвта ми едва тече и е толкова черна… Често си го усещал да бие под твоето тяло, знаеш колко съм стара. Знаеш колко съм изпълнена с тъмници, килии, късни следобеди и сини часове на френски здрач. Е…
Нора погледна към къщата.
— Нощес лежах в леглото си и в два часа чух как се отваря предната врата. Знаех, че цялата къща просто се е наклонила, за да освободи ключалката. Излязох на стълбището. Погледнах надолу и видях лунна пътека в залата. Сякаш къщата ми казваше — давай, тръгни по нея, мини по лунната пътека и излез оттук, старица такава, върви си с твоя мрак. Ти си бременна. В корема ти се спотаява вкиснато привидение, което никога няма да се роди. И защото не можеш да го изхвърлиш, един ден то ще те убие. Какво чакаш?… И тъй, Чарлз, беше ме страх да сляза и да затворя вратата. И знаех отлично, че никога вече няма да мога да заспя. Затова слязох долу и се измъкнах… Имам едно мрачно старо и грешно местенце в Женева. Ще ида да живея там. Но ти си по-млад и по-свеж, Чарли, така че искам това имение да стане твое.
— Не съм чак толкова млад.
— По-млад си от мен.
— И не чак толкова свеж. Къщата иска и аз да се махна, Нора. Вратата в моята стая също се отвори.
— О, Чарли — изпъшка Нора и докосна бузата ми. — О, Чарлз. — И тихо добави: — Съжалявам.
— Недей съжалява. Ще се махнем заедно.
Нора отвори вратата на автомобила.
— Нека аз да карам. Аз трябва да карам, много бързо, чак до Дъблин. Имаш ли нещо против?
— Не. А багажът ти?
— Да си остане за къщата. Ти накъде си?
Спрях.
— Трябва да затворя предната врата.
— Не — рече Нора. — Остави я отворена.
— Но… може да влезе някой.
Нора тихо се разсмя.
— Да. Но само добри хора. Така че всичко е наред, нали?
Накрая кимнах.
— Да. Всичко е наред.
Застанах до колата. Не ми се искаше да се махам. Събираха се облаци. Започна да прехвърча сняг. Огромни снежни парцали падаха от осветеното от луната небе, нежни и безобидни като клюки на ангели.
Качихме се и затръшнахме вратите на колата. Нора запали.
— Готов ли си?
— Готов съм.
— Чарли? Когато стигнем Дъблин, ще спиш с мен. Имам предвид наистина да спиш. Ще имам нужда от някого през следващите няколко дни. Ще го направиш ли?
— Разбира се.
— Иска ми се… — промълви тя. И очите й се напълниха със сълзи. — Господи, как ми се иска да мога да се изгоря и да започна отново. Да се изгоря до основи, за да мога да се върна в къщата и да живея завинаги там. Но, по дяволите всичко. Каква полза от подобни приказки?
— Тръгвай, Нора — меко рекох аз.
И тя натисна газта и полетяхме навън от долината, покрай езерото, изпод гумите летеше чакъл, а ние продължавахме по склона и през гъстата снежна гора. И когато стигнахме последното изкачване, сълзите на Нора вече бяха изсъхнали, тя не се обърна нито за миг назад и полетяхме със седемдесет мили в час през плътната гъста нощ към тъмния хоризонт и студения каменен град. През цялото време мълчаливо държах ръката й и не я пуснах нито за миг.