— Чарлс, тя не ни позволи да се забавляваме — извика със слаб глас Нора.
Върнах се объркан.
— Коя е тя? Къщата ли?
— О, музиката бе великолепна, но глъхнеше в горния етаж. Слушахме как смехът ни отеква призрачно от най-горните помещения. Забавлението не потръгна. Petits fours3 пресядаха на гърлото. Виното се стичаше по брадите. Никой не се допря до легло дори за три минути. Може би не ти се вярва? Но всички си отидоха и аз спах безутешна на поляната през цялата нощ. Можеш ли да се досетиш защо? Хайде, Чарли, погледни вътре.
Изкачихме се до отворената входна врата на Грайнуд.
— А какво да гледам?
— Всичко. Стаите. Цялата къща. Търси тайната! Гадай хиляда пъти, ако искаш! А накрая аз ще ти кажа защо не мога да живея вече тук, защо трябва да си отида и защо, ако пожелаеш, Грайнуд е твоя. Влез сам.
Влязох бавно — стъпка по стъпка.
Вървях тихо по твърдия паркет на голямата зала, оцветен в чудесно жълто с оттенък на лъвска кожа. Гледах стенните драперии в стил Обюсон. Спрях се пред старинните гръцки реликви от бял мрамор, поставени в кристална кутия върху зелено кадифе.
— Всичко е както винаги — извиках на Нора, която стоеше отвън в студения, отиващ си ден.
— Не е така — извика и тя. — Продължавай.
Библиотеката бе като дълбоко топло море с мирис на кожа и в него пет хиляди тома блестяха с цветовете на своите яркочервени, ослепително бели и лимоновожълти подвързии. Ярките им заглавия светеха със златните си очи. Над камината, която можеше да побере две пирустии и десет песа, висяха превъзходните „Девойки и цветя“ от Гейнсбъро, сгрявали няколко поколения от семейството. Сякаш гледах към лятото през голяма отворена врата. Човек изпитваше желание да се зарови в картината, за да усети дъха на полуделите вълни на цветята, да докосне узрелите хубавици и да чуе жуженето на пчелите, които прошиваха със светли ивици омайващите ветрове.
— Е, какво? — чух далечен глас.
— Нора — извиках аз. — Ела. Няма от какво да се страхуваш. Още е ден.
— Не е — каза тъжно далечният глас. — Слънцето си ляга. Какво виждаш, Чарли?
— Отново съм в залата. Ето витата стълба. Приемната. Във въздуха няма нито прашинка. Отварям вратата на избата. Милиони бъчви и бутилки. А сега, кухнята. Нора, това е лудост!
— Така ли? — простена далечният глас. — Върни се в библиотеката. Застани в средата. Виждаш ли „Девойки и цветя“ на Гейнсбъро, която винаги си обичал?
— Картината е на мястото си.
— Не е. Виждаш ли кутията за пури от флорентинско сребро?
— Да.
— Не, не я виждаш. Там ли е голямото кресло от кафява кожа, където пиеше шери?
— Да.
— Не е — въздъхна нейният глас.
— Нора, стига с това „да“ и „не“!
— Малко е да се каже „стига“, Чарли. Не можа ли да се сетиш? Не чувстваш ли какво е станало с Грайнуд?
Обърнах се с някаква болка. Поех странния въздух.
— Слушай, Чарли — чух отдалече Нора през отворената входна врата. — Преди четири години… Грайнуд изгоря до основи.
Изтичах навън.
Намерих бледата Нора до вратата.
— Какво!? — изкрещях аз.
— Изгоря до основи — каза тя. — Докрай. Преди четири години.
Отдалечих се на три големи крачки и погледнах стените и прозорците.
— Нора, но къщата е на мястото си, тя е тук!
— Не, Чарли. Това не е Грайнуд.
Докоснах сивите камъни, червените тухли, зеления бръшлян. Опипах декорираната в испански стил входна врата. Въздъхнах ужасен:
— Това не може да бъде!
— Така е — рече Нора. — Всичко е ново. Всичко от избата нагоре. Ново, Чарли! Ново! Ново!
— И тази врата ли?
— Миналата година я изпратиха от Мадрид.
— А настилката?
— Преди две години я извадиха край Дъблин. Прозорците дойдоха тази пролет от Уотърфорд.
Минах през входната врата.
— Ами паркета?
— Миналата есен бе завършен и изпратен с параход от Франция.
— И… стенните драперии, и тях ли!?
— Изтъкани са близо до Париж, окачих ги през април.
— Но как всичко е съвсем същото?
— Така е. Отидох в Гърция, за да ми изработят мраморните реликви. В Реймс ми направиха кристалната кутия.
— А библиотеката?!
— Всяка книга е подвързана по същия начин, носи същото заглавие със златни букви и е на старото си място по рафтовете. Само за възстановяването на библиотеката отидоха сто хиляди лири.
— Нора, но всичко е съвсем същото — извиках аз от удивление. — Боже мой, съвсем същото!
Бяхме в библиотеката и аз посочих кутията за пури от флорентинско сребро:
— Това сигурно е било спасено от пожара.
— Не, не е, но нали съм художничка. Спомних си как изглежда. Направих скица и я занесох във Флоренция. Имитацията бе готова през юли.