— Нима това не е „Девойки и цветя“ на Гейнсбъро?
— Погледни я отблизо! Това е работа на Фрици. Как, нима не познаваш художника-битник от Монмартър, който рисува на бързо съхнещи платна? Той хвърля боя върху платната, пуска ги като хвърчила над Париж, а вятърът и дъждът рисуват вместо него красиви неща, които той продава на баснословни цени. Оказа се, че Фрици е тайно луд на тема Гейнсбъро. Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала. Той нарисува „Девойките“ по памет. Нали са чудесни?
— Чудесни, чудесни! Боже мой, Нора, това ли е истината?
— Как ми се иска да не беше! Чарлс, да не си помислиш, че съм душевно болна? В същност можеш да си го помислиш. Чарли, ти вярваш ли в доброто и в злото? Аз не вярвах. И изведнъж се почувствах стара и отпусната. Чукнах четиридесетте, а и те ме чукнаха, също като локомотив. Знаеш ли какво си мисля? Че къщата се е самоунищожила.
— Какво?!
Тя надникна в помещенията, където сега се струпаха сенките на късния ден.
— Когато на осемнайсет години станах господарка на парите си и хората казваха: „Грях“, аз им отговарях: „Глупости.“ Те викаха: „Съвест.“ Аз крещях: „Пиянски безсмислици!“ Но тогава варелът за дъждовна вода бе празен. А после заваляха много и все необикновени дъждове, които се събраха в мен; вледених се от изненада, че грехът прелива от мен и едва тогава разбрах, че има прегрешение и съвест.
— Чарлс, в тялото ми има хиляди млади мъже. Те се хвърляха и оставаха в мен. А когато си тръгваха, аз мислех, че си отиват. Не, не, днес знам, че те са оставили следите си по цялото ми тяло. Боже мой, как обичах техните прелести! Колко ми беше приятно, когато ме измъчваха. Мислех си, че лековете на времето и пътуванията ще заличат тези следи. Но сега знам, че цялата съм покрита с отпечатъци от пръсти. Чък, цялата ми плът е умъртвена от тях; те са много повече, отколкото в архивите с отпечатъци на ФБР, или в Египет, където някога са дамгосвали с клеймо на позора. Бях жертва на хиляди хубави момчета и цялата къща бе покрита с моята кръв. А приятелите ми, които не признават греха и съвестта, бяха като огромна вълна от плът, избълвана от метрото; те се препъваха, прескачаха се и се блъскаха, мърсяха подовете и стените. Чарли, къщата бе нападната от убийци, всеки от които искаше да убие самотата на другите, но никой от тях не намери изцеление, а само простенваха за отдих.
— Чарлс, сега ми се струва, че в тази къща не е имало нито един щастлив човек.
— О, всичко изглеждаше прекрасно. Когато чуваш толкова много смях, виждаш толкова много пиене и намираш сандвичи от хора във всяко легло — бели и розови хапки за дъвкане — започваш да си мислиш: какво безгрижие, какво веселие!
— Не, Чарли! Това е лъжа и двамата го знаем; къщата е попивала тази лъжа по мое време, по времето на баща ми, на дядо ми и преди него. Тази къща винаги е била щастлива, което значи, че е била ужасен имот. Убийците са се наранявали един друг повече от двеста години. Стените бяха прогизнали. Дръжките на вратите лепнеха. Лятото на Гейнсбъро остаря. И така, Чарли, убийците идваха и си отиваха, оставяйки грехове и спомени за грехове, които къщата запазваше. Чарлс, когато някой погълне толкова много отчаяние, той трябва да го изхвърли, нали така?
— Да, моят живот е като средство за повръщане. Аз се задавях от миналото си.
— Също и тази къща. Накрая, затънала в грехове и ужасно тъжна, една нощ аз чух как старите прегрешения се трият едно о друго из таванските помещения. Къщата пламна от внезапното загряване. Най-напред чух как огънят поглъща книгите в библиотеката. После го усетих да пие вино в избата. По това време бях вече излязла през прозореца и по бръшляна се спуснах на поляната заедно с прислужниците. В четири сутринта си направихме пикник на брега на езерото с шампанско и бисквити от къщичката на пазача. В пет дойдоха пожарникарите от града и видяха как покривите се срутиха и огромни фонтани от огнени искри полетяха към облаците и залязващата луна. Дадохме им шампанско и заедно наблюдавахме смъртта на Грайнуд; на разсъмване не бе останало нищо. Чарли, тя трябваше да се самоунищожи, защото в нея имаше толкова много грехове, останали от другите и от самата мен.
Продължихме да стоим в студения коридор. Най-сетне аз се размърдах и казах:
— Нора, мисля че си права.
Минахме в библиотеката, където Нора извади чертежи и купчина тетрадки.
— Чарли, тогава ме обзе вдъхновението. Трябваше да построя отново Грайнуд. Като в онези игри, където цялото се получава от множество малки късчета. Щеше да се роди като феникс от пепелта. Тогава никой не трябваше да разбере, че й бе прилошавало и бе умряла. Нито ти, Чарли, нито някой от приятелите по целия свят — никой не трябваше да знае. Моята вина за разрушението бе огромна. Какво щастие е човек да бъде богат! Купих пожарникарите с шампанско, а местните вестници — с четири каси джин. От Грайнуд не излезе нито дума, че къщата се е разпиляла като символ на разкаянието. По-късно светът можеше да разбере. А сега, на работа! Слязох при моите адвокати в Дъблин, където баща ми бе прибрал архитектурните планове и описанието на вътрешното обзавеждане. Цели месеци работих със секретарка, с която издирвахме гръцки лампи и римски плочи от цял свят. Затварях очи и си представях всяко ъгълче от килимите, всяка ресна, всяко късче от таваните рококо, всички месингови орнаменти, пирустии, електрически ключове и топчести дръжки за врати. И когато списъкът на трийсетте хиляди предмета бе завършен, наредих да пристигнат със самолет дърводелци от Единбург, специалисти по редене на плочи от Сиена и каменоделци от Перуджа. Чарли, цели четири години те чукаха, коваха, украсяваха, дълбаха и подреждаха, а аз се въртях из фабриката близо до Париж и наблюдавах как сякаш паяци тъчаха стенните драперии и килимите. Натисках ги безмилостно, докато издухваха стъкларията в Уотърфорд.