В десет Нора ме заведе до моята стая.
— Не се бой — извика ми тя от площадката. — Къщата не ни мисли злото. Тя просто се страхува, че ние можем да й навредим. Аз ще чета в библиотеката. Когато си готов да тръгнем, колкото и да е часът — ела и ме вземи.
— Ще спя като буба — отговорих й аз.
— Мислиш ли? — рече Нора.
Легнах си в новото легло и пушех в тъмното, без да ме е страх, или да бъда самоуверен — просто чаках спокойно какво ще се случи.
В полунощ не бях заспал.
В един бях буден.
В три очите ми бяха широко отворени.
Къщата не проскърцваше, не въздишаше, не шепнеше. Тя чакаше тихо, както и аз, дишайки в такт с мен.
В три и половина сутринта вратата на стаята бавно се отвори.
Мракът се срещна с мрак. Почувствах движението на вятъра по лицето и ръцете си.
Седнах тихичко в тъмното.
Минаха пет минути. Сърцето ми заби по-бавно.
Тогава чух как някъде долу се отваря входната врата.
И отново — нито скръцване, нито шепот. Само щракването на вратата и сянката на вятъра, тръгнал обратно по коридорите.
Станах и излязох от стаята.
От площадката на стълбата видях това, което бях очаквал да видя: входната врата бе отворена. Лунната светлина заливаше новия паркет и блестеше по новия часовник от дядово време, който тиктакаше с ясния звук на прясно смазани части.
Слязох долу и минах през външната врата.
— Ето те и теб — рече Нора, застанала до колата ми в алеята.
Отидох при нея.
— Нали не чу нищо — каза тя — и все пак чу нещо, а?
— Така беше.
— А сега, Чарлс, готов ли си да тръгваме?
Погледнах към къщата и отговорих:
— Почти.
— Сега вече нали знаеш, че всичко е свършено? Сигурно ти се е сторило, че усещаш как идва зората на новото утро. Чарли, виж как бие сърцето ми; душата ми едва се чува от това обрасло с мъх сърце и кръвта ми се сгъстява; ти често си го чувствал да бие до твоето тяло и знаеш колко възрастна съм аз. Знаеш колко много мрак, разруха, привечери и часове на синкав френски здрач има в мен. Да…
Нора погледна към къщата.
— Миналата нощ си легнах в леглото към два сутринта. Чух как се отваря входната врата. Знаех, че цялата къща просто се е наклонила, за да се освободи резето и вратата да се отвори широко. Отидох до горната част на стълбата. Погледнах надолу и видях рекичката от свежа лунна светлина в хола. А къщата сякаш ми казваше: „Това е пътят, по който ще си отидеш; хайде, обирай си крушите; тръгвай по тази пътечка и изчезвай в мрака — ти си възрастна жена! Носиш дете в себе си. Това е един прогнил дух, който никога няма да се роди. И тъй като не можеш да го изхвърлиш, един ден той ще бъде твоята смърт. Хайде, няма какво да чакаш!“
— Чарлс, беше ме страх да сляза и да затворя вратата. Знаех, че това е истина, че вече никога няма да стъпя тук. Затова излязох навън. Имам едно старо местенце в Женева, пълно с грехове. Ще отида да живея там. Чарли, ти си по-млад и по-запазен и затова искам да вземеш имението.
— Не съм толкова млад.
— По-млад си от мен.
— И не съм запазен. Къщата поиска да си тръгна. Вратата на моята стая също се отвори.
— О, Чарли — въздъхна Нора, докосна бузата ми и добави тихо: — Съжалявам, Чарлс!
— Недей. Тръгваме заедно.
Нора отвори вратата на колата.
— Нека аз карам. Сега трябва да летя по целия път до Дъблин. Имаш ли нещо против?
— Не. А къде е багажът ти?
— Каквото е останало вътре, то е на къщата. Къде отиваш?
Спрях се.
— Трябва да затворя вратата.
— Не — рече Нора, — остави я отворена.
— Но… нали ще влязат хора.
Нора се засмя тихо:
— Да, но само добри хора. Така че всичко е както трябва, нали?
Помълчах и кимнах:
— Да. Всичко е както трябва.
Върнах се и застанах до колата си — не ми се тръгваше. Струпаха се облаци. Започна да вали сняг. Големи бели листенца падаха бавно от лунното небе, меки и безшумни като разговор на ангели.
Качихме се и затръшнахме вратите. Нора запали мотора.
— Готов ли си? — попита тя.
— Да.
— Чарли — каза Нора, — като стигнем в Дъблин, ще останеш ли да спиш няколко дни при мен? Но да спиш, искам да кажа. В следващите дни ще имам нужда от някого. А, ще го направиш ли?
— Разбира се.
— Боже мой — каза тя. Очите й се напълниха със сълзи. — Така искам да изгоря и да започна отново. Да изгоря, за да стана такава, каквато е сега къщата, а после да вляза в нея и да остана тук завинаги като проста овчарка. По дяволите. За какво ги говоря такива!
— Нора, да тръгваме — казах й тихо.
Моторът загърмя и ние излязохме от долината покрай езерото, а чакълът трещеше като картеч зад нас; изкачихме се между хълмовете, минахме глухата снежна гора, а когато стигнахме до последното възвишение, сълзите на Нора бяха вече изчезнали; тя не се обърна назад, докато се носехме със седемдесет мили през гъстия сняг в тъмната нощ към още по-тъмния хоризонт и студения каменен град, а през целия път аз държах мълчаливо едната й ръка, без да я изпусна дори за миг.