Минах покрай един готвач, който си почиваше с цигара в уста, седнал върху преобърната голяма тенджера. И покрай друг, който пържеше мръвки по мексиканска рецепта в тиган. Той ме погледна, после бързо отмести очи встрани. Кухнята миришеше на бекон, чоризо, пържени яйца и осолено масло. Минах през вратичката за келнерите и се озовах в задната част на заведението. Маркъс ме очакваше в осмото сепаре, под неоновата реклама на „Бъд Лайт“. Пред него имаше недокосната чиния яйца с шунка, до лакътя му се мъдреше чаша с кафе.
Изчака ме мълчаливо да се приближа.
— Джак - каза той.
— Мислех, че никога повече няма да се видим.
Маркъс Хейс беше висок и мършав. Приличаше на президент на компютърна фирма. Слаб като чироз, той се чувстваше видимо некомфортно в собствената си кожа. Най-успелите престъпници изобщо нямат престъпен вид. Беше с тъмносиня раирана риза с копчета на яката. Очилата му бяха с такива дебели лещи, че приличаха на дъна от бутилки кока-кола. Зрението му се беше влошило след шестте години зад решетките в Снейк Ривър, Орегон. Ирисите му бяха воднистосини, почти бели около зениците. Беше само десет години по-възрастен от мен, но изглеждаше много по-стар. Дланите на ръцете му приличаха на щавена кожа. Но външният вид лъжеше.
Маркъс беше най-бруталният човек, когото бях срещал.
Мушнах се в сепарето срещу него и погледнах под масата. Нямаше оръжие. До момента никога не бяха стреляли по мен под масата, но нямаше да е никак трудно, особено за човек като него. „Зиг Р220“ или друг малък пистолет със заглушител би свършил чудесна работа. Куршум с дозвукова скорост. Всъщност два: един в корема и един в сърцето. Щеше да накара някой от готвачите си да отсече със сатъра китките и главата ми, а останалото да увие в чували за боклук и да хвърли в залива. Все едно никога не бях съществувал.
Маркъс вдигна ръце нагоре и разпери пръсти, леко раздразнен.
— Обиждаш ме — рече той. — Не съм те повикал, за да те убивам, Джак.
— Мислех си, че за теб тъй и тъй съм умрял. И че никога повече няма да поискаш да ме видиш.
— Явно си сбъркал.
— Така излиза.
Маркъс не каза нищо. Не беше и нужно. Аз го гледах право в очите. Той протегна ръка с разтворена нагоре длан, постави я на масата и поклати разочаровано глава.
— Патроните.
— Не знаех какви са ти намеренията — казах аз.
— Патроните, ако обичаш.
Без да бързам, извадих револвера от кобура под мишницата си. Държах го с два пръста, за да види Маркъс, че нямам лоши намерения. Освободих барабана и избутах всички патрони навън. Бяха с кухи върхове и изпълниха шепата ми. Поставих ги върху масата до чинията му. Те изтропаха по дървото като прибори за хранене. Известно време се търкаляха нагоре-надолу, докато накрая спряха почти по средата между него и мен.
Прибрах оръжието в кобура.
— Е, какво има? — попитах.
— Познаваше ли Хектор Морено?
Кимнах бавно, уклончиво.
— Мъртъв е — каза Маркъс.
Не реагирах. За мен това не беше новина. Още първия път, когато го срещнах, разбрах, че Морено сам си копае гроба. Беше в един бар в Дубай преди две години. Аз пиех портокалов сок и се готвех да си тръгвам. Заведението беше висока класа, пълно с костюмирани баровци. Морено изникна отнякъде зад гърба ми, облечен в костюм „Армани“ на дискретно райе. Пушеше някакви люти цигари и дърпаше ожесточено. Когато ме заговори, наред с английския примесваше думи на език, който не разбирах. Арабски или може би персийски. След разговора ни, вече на паркинга, запали лула крек. Миризмата на кокаин се беше пропила в дрехите му, през ризата виждах как сърцето му удря като чук в гърдите. Ако тоя беше войник, аз бях Дядо Коледа.
— Какво общо има това с мен? — попитах аз Маркъс.
— Добре ли го познаваше?