— Достатъчно добре.
— Колко добре?
— Колкото познавам теб, Маркъс. И знам, че си ме повикал тук, за да слушам, а не да си говорим за някакъв надрусан откачалник, с когото съм се засякъл при някакъв удар.
— И все пак, Джак — каза Маркъс, — Морено е загинал тази сутрин и заслужава малко уважение. Той беше един от нас, до самия край.
— Когато почна да изпитвам респект към такива като Морено, по-добре да се гръмна.
Замълчахме и известно време изучавах лицето на Маркъс. Очите му изглеждаха някак напрегнати. В чашата му с кафе се бяха образували кафяви пръстени. Отгоре не се виеше пара. Не се виждаха пластмасови опаковки от сметана, нито празни пликчета от захар. Само кафяви пръстени, почнали да хващат коричка, а течността отдолу в чашата приличаше на размътена локва. Беше налята преди поне три часа. Никой не си поръчва кафе в три сутринта.
— За какво става дума? — попитах.
Маркъс бръкна в джоба на сакото си и извади пачка двайсетдоларови банкноти с размера на книга с меки корици. Постави я върху масата.
— Тази сутрин — каза той — ударът, който бях възложил на Морено, се провали. Трупове навсякъде, плячката липсва, федералните се въртят наоколо.
— Какво искаш от мен?
— Онова, което вършиш най-добре — отвърна той. — Искам да направиш така, че всичко да изчезне.
3
Пет хиляди долара не приличат на пет хиляди долара. Никога, дори да си ги броил два пъти, както не се съмнявах, че Маркъс е направил. Пет хиляди долара приличат само на едно нещо — на солидна пачка, в която може да има и две хиляди долара, може да има и двайсет. От един момент нататък мозъкът не може да ги преброи толкова бързо. Приличат си просто на много пари.
Маркъс плъзна пачката към мен по масата, като заобикаляше патроните.
Аз я фиксирах с поглед.
— При цялото ми уважение към теб, Маркъс, не ставам сутрин от леглото за по-малко от двеста бона.
— Не ти правя оферта, Джак. Това е за текущи разноски. А ще свършиш, каквото искам от теб, защото си ми длъжник. От пет години си ми длъжник.
Не можех да споря с него. Не бях дори сигурен, че изобщо ми се спори.
И тогава Маркъс ми разказа цялата история. Започна половин час преди удара и го проследи целия, стъпка по стъпка, като спортен коментатор, който предава мач по радиото. Речта му беше накъсана, като на човек, свикнал да чете телеграфни текстове или да говори по полицейска радиостанция. За него това бяха чисто и просто поредица от факти, преразказвани с кратки изречения от по няколко думи, без време за поемане на дъх по средата.
— Предполагам, че не си чул нищо за тази история, като се има предвид, че е още рано сутринта. Но на изток е във всички новинарски емисии. Четирима убити, сред които и Морено. Целта е била голяма сума пари на път от банката за казиното. Детска игра. Работа за трийсет секунди. Рекох си, че дори дебили като Морено и другарчето му няма какво толкова да оплескат. Трябваше да избегнат няколко охранителни камери, да стреснат охраната на бронираната кола, да грабнат парите и да офейкат. А като се изплъзнат от полицията, да тръгнат на север към един склад на самообслужване, да ми се обадят и да изчакат, докато врявата утихне. Това трябваше да е най-лесното нещо на света.
— Само дето Морено се е оставил да го свитнат — казах аз.
— А другият така и не се обади.
— Защо изобщо си използвал Морено? Пък и партньорът му едва ли е бил стока…
— Защото бяха лесно прежалими.
Аз помислих малко върху думите му.
— А колко е била плячката?
— Милион и нещо в стодоларови банкноти. Точно колко, е зависело от казиното. Първи уикенд на юли, първа доставка за деня, били са някъде към милион и двеста, милион и триста. Колкото да покрият нуждите след снощните залагания.
— А откъде знаеш, че Морено е бил убит?
Маркъс кимна към телевизора.
— Един от крадците бил застрелян. Бял мъж. Партньорът на Морено беше черен. Виждал ли си досега по телевизията снимка на някой от твоите, свалена от охранителна камера?
— Да.
— Аз съм виждал две.
— А кога е бил ударът?
Маркъс погледна часовника си. И неговият беше „Патек Филип“ като моя.
— Преди близо четири часа — каза той.
Сложих ръка върху парите.
— Искаш ли един съвет? Изчакай. Четири часа нищо не означават. Четири часа след последния си удар още не бях успял да си поема дъх, камо ли да звъня на когото и да било. Бях затънал до шия във Вегас, полицията душеше наоколо. Не знаех още кой е убит и кой задържан, още по-малко у кого са парите. Нищо не знаех. Единственото, което ме интересуваше, беше как да се добера до скривалището и да се скатая, докато окръжният прокурор се укроти или умре. А пък ако си мислиш, че телевизионните репортери знаят какво се е случило, се лъжеш. До единайсет Морено може да е излязъл от операционната и да е в ареста. Никой няма да знае нищо поне до обед, а пък ти няма да си в състояние да се намесиш, докато не поутихнат нещата, най-вероятно утре по някое време. Знам, че се безпокоиш за онзи, черния…