Шейсет секунди.
Рибънс броеше наум. Факторът време беше от жизнена важност. Имаха изрични указания да не предприемат нищо преди настъпването на точния момент. От потта ръкавиците му бяха станали хлъзгави отвътре. Трудно е да се стреля с латексови ръкавици, но бе получил указания да не ги сваля до края на деня. Стоеше неподвижен като Буда зад колоната, макар тя да беше твърде малка за едрото му телосложение. Нямаше възможност дори да дръпне нагоре ръкава на сакото и да си погледне часовника. Вместо това се съсредоточи върху дишането си: вдишай-издишай, вдишай-издишай. Мозъкът му отмерваше секундите. От бетона над главата му капеше вода.
Точно в шест колата на „Атлантик Армърд“ зави плавно иззад ъгъла и се насочи към казиното. Беше три метра висока и тежеше близо три тона. Бяла, с логото на фирмата от двете й страни. Шофьорът и мъжът на седалката до него бяха с кафяви униформи. Колата навлезе в площадката за товарене зад казиното и бавно намали ход, изминавайки последните метри почти по инерция. Рибънс не чуваше нищо освен собственото си забързано дишане.
Бронираните коли не са никак лесна плячка. Те са страховити противници. И то не само по известните на всички причини — дебелата седем и половина сантиметра броня, гумите, подсилени с четирийсет и пет слоя кевлар, или прозорците, направени от прозрачен поликарбонат, способен да устои на цял пълнител десетмилиметрови бронебойни патрони. Не, всичко това е очевидно. По-опасните изненади се крият вътре. Например охраната е от добре обучени мъже с пистолети. Камери записват всичко, което се случва. В корпуса има шестнайсет амбразури, за да могат тези вътре да стрелят по онези навън. А на всичко отгоре в сейфовете с пари има поставени електромагнитни плочи. Ако плячката бъде извадена от сейфа, това задейства таймер. След изтичане на определен отрязък от време малките мастилени бомбички, смесени с парите, се взривяват и ги правят негодни за ползване. Но за един стратег и неговия екип, действащи по строго определен план, всички тези страхотии са дребна подробност. Защото и най-добре функциониращата система си има слабото място. А в случая слабите места бяха две. Първото беше очевидно: нищо не остава в бронираното возило за вечни времена. Изчакайте охраната да излезе навън и тогава всичката броня, всичките камери и електромагнитни плочи на света не значат нищо. А второто слабо място изисква малко повече ум и значително повече жестокост.
Убийте охраната и парите са ваши.
Охранителите бяха двама. Седяха отпред в кабината. Един шофьор и един куриер. Взети заедно, имаха според направената справка не повече от две или три години стаж. Единият беше женен, другият не. Колата спря и те слязоха. А щом затвориха вратите, от казиното излезе мъж в евтин черен костюм, за да ги посрещне. Беше с оредяваща коса, върху ревера на сакото си имаше бадж с името му. Беше началникът на трезора в казиното. На четирийсет и пет години, с най-безупречната биография, която един човек би могъл да има. През живота си не беше получавал дори глоба за неправилно паркиране. Мъжът извади от джоба си ключ и го подаде на куриера. Разбира се, независимо от неопетнената си биография той нямаше право да се качва в колата. Нито веднъж за десет години не се бе случвало да го направи. Двамата униформени изнасяха парите, а той ги поемаше чак вътре. И сега както обикновено мъжът чакаше на тротоара, като потриваше нервно ръце една в друга.
Трийсет секунди.
Шофьорът свали друг ключ от колана си и го подаде на куриера, който го пъхна в ключалката на задната врата, завъртя го и се качи в товарния отсек. В една от стените бе вграден сейф с магнитни плочи, покрит отгоре с допълнителен слой непробиваема керамична броня. Ключът на шофьора пасваше в едната от двете ключалки на сейфа, а този на управителя на трезора — в другата. Досега никой не беше обирал автомобил на „Атлантик Армърд“. Тази фирма предлагаше най-доброто на пазара и това се дължеше на параноята на разни банкери и на управителите на казина, с чийто дневен оборот можеше да се купи цял автопарк бронирани машини. В този град охранителната дейност беше сериозен бизнес. В случая се осигуряваше охрана на дванайсеткилограмова бала опаковани в термофолио стодоларови банкноти, от онези новите, с напречната метална нишка. Състоеше се от пачки, на които викаха „хотдог“ заради бандерола с цвят на горчица, който ги опасваше през средата, за да може банкнотите да се броят, без той да се разкъсва. Всяка съдържаше десет хиляди долара. В дванайсеткилограмовата бала бяха общо 122 хотдога, или 1 милион и 220 хиляди долара, с размера на голям куфар. Куриерът плъзна парите към себе си по електромагнитната плоча. В едно чекмедже отсреща имаше синя чанта от кевлар. Той напъха банкнотите в нея, после я сложи върху малка количка, закачена на стената. Извади от джоба си слънчеви очила и избута количката навън, на тротоара. Беше голяма и трудна за маневриране.