— Да — кисело се съгласи съпругът й. — Тогава какво ще правим?
— Само едно нещо. Трябва да им отнемем извинението, тоест да научим имената на замесените ботанци и да ги изправим на съд.
— Да — каза Хан след известна пауза. — Карде ще се опита да намери пълния документ.
— Ти говори ли с него днес? Мислех, че е напуснал Корускант.
— Вероятно вече го е напуснал — отвърна мъжът й. — Не съм говорил с него. Само предадох по няколко познати контрабандисти, че искам да се срещна с Мазик.
— Защо?
— Ще проверя дали тази Шада Дукал наистина е работила за него — отговори Хан. — И защо го е напуснала.
— Едва ли си разтревожен за Карде — усмихна се Лея.
— Не, разбира се. Той се оправя чудесно.
— И аз го харесвам — усмихна се тя и докосна мъжа си по крака.
— Аз не съм сигурен, че го харесвам. Понякога е голям досадник.
— Също като теб, скъпи. От време на време си мисля, че Карде е онова, което ти щеше да станеш, ако не се бе присъединил към бунта.
— Може би. Като изключим брадата…
— Слава на Силата за дребните услуги — сухо отвърна Лея. — Освен че си говорил с контрабандисти, как мина денят ти?
— Предимно в размисли. Реших, че не е зле да заминем за известно време.
— Чудесна идея, само дето Гаврисом ще изпадне в истерия, ако се измъкна точно сега.
— Дори само заради това си струва да заминеш. Май не съм виждал въздухари да изпадат в истерия.
— Предложението ти ме трогва, Хан, но знаеш, че е невъзможно.
— Много бързо се предаде — нежно я укори той. — Бас държа, че можеш да уредиш нещо.
Лея се дръпна от ръцете му, които я масажираха, и се обърна към него смръщена. Хан много бързо променяше настроението си…
— И ако приема този бас — подозрително попита тя, — какво друго прави днес?
Той я изгледа невинно.
— Аз ли? О, нищо особено. Приемаш ли баса?
— Изплюй камъчето, Хан — опита се тя да вложи заплаха в гласа си. — За къде си запазил билети?
Както винаги заплахата не даде никакъв резултат.
— А, нищо… — каза той, едва сдържайки усмивката си. — Викам си, защо да не направим една екскурзийка до сектор Канхен. По-точно до Голям Пакрик.
Лея напрегна паметта си. Беше чувала за сектор Канхен и смътно си припомни, че столицата му е Голям Пакрик. Но само това.
— Има ли специален повод да отидем там? — попита тя.
— Не — увери я Хан. — Като изключим годишната конференция на сектора, на която трябва да присъства висш представител на Новата република. Нали знаеш, дипломатически въпрос.
Тя въздъхна.
— И каква криза имат да разрешават, че се нуждаят от посредничеството ми?
— Това му е хубавото, че няма криза — ухили се той широко. — Всичко си е мирно и тихо. Ще присъстваме на няколко отегчителни срещи, след това ще отпратим към тишината и спокойствието.
— Смяташ, че някъде има тишина, в която можем да се потопим?
— Да — каза Хан. — Голям Пакрик има планета двойник, Малък Пакрик, където има само ферми, няколко курорта и хиляди километри девствена природа.
Предложението му започваше да изглежда все по-примамливо.
— Ферми, казваш?
— Отглеждат главно плодове и толгрейн — кимна мъжът й. — И планини, и гори, и тишина, колкото щеш. И не е нужно да се разгласява, че отиваме.
— Трябва да питам Гаврисом — вметна тя. — Но никога няма да се съгласи.
Усмивката на Хан стана самодоволна физиономия.
— Той вече се съгласи. Тази сутрин му се обадих. Идеята много му допадна.
— Идеята му е допаднала?! — премига изненадано Лея.
— Е, май не изпадна във възторг — поправи се Хан. — Но ни пуска, а това е важното, нали?
— Да — съгласи се Лея и го изгледа. — Ще изплюеш ли и другото камъче?
Той сви рамене.
— Не се съгласи веднага — неохотно призна съпругът й, — но останах с впечатление, че няма нищо против двамата да заминем за известно време.
— Дори когато Траун се е върнал?
— Особено когато Траун се е върнал.
Лея въздъхна и обви с ръце врата му. Трябваше да се досети, че зад това стои нещо подобно. След спора за стрелбата по демонстрацията на Ботауи, която още се свързваше с името на Хан, и нейната подкрепа на недоказаното твърдение на Ландо, че е видял Траун, двамата бяха станали политически неудобни. Нищо чудно, че Гаврисом бе приел възможността да ги измести от центъра на общественото внимание за известно време.
— Извинявай, Хан — каза тя. — Винаги задавам един въпрос повече, нали?
— Няма нищо, скъпа — отвърна той и я притисна силно към себе си. — Не трябва да им позволяваме да помрачават хубавите неща. Идеята за ваканция е наша, каквото и да си мислят.