Мара Джейд го изгледа хладно:
— Вероятно искаш имената на отделните ботанци и на племената им, които повредиха генераторите на планетарния щит на Каамас?
— Няма да е зле за начало — отвърна той.
Джейд изсумтя тихо:
— Чудесно ще е даже. За жалост не знам друго освен онова, което е на чиповете. Знам дори по-малко, тъй като едва сега научих, че са били замесени ботанци. Не забравяй, че по времето, когато императорът ме обучи да бъда негова ръка, Каамас отдавна бе изчезнал.
— Никога ли не е говорил за нападението? — попита Лея. — Не се ли е похвалил? Не е ли изразил злорадство?
Мара поклати глава:
— Поне не пред мен. Спомена Каамас само веднъж, когато смяташе, че настройват Бейл Органа срещу него, и възнамеряваше да ме изпрати да направя нещо, но впоследствие се отказа.
Сърцето на Лея се сви.
— Навярно е решил, че разполага с по-добро средство да даде урок. „Звезда на смъртта“…
Дълго време никой не проговори. Най-сетне Карде се размърда.
— Какво ще правиш с чипа? — попита той.
Лея с усилие прогони спомените за разрушения си дом, за изгубеното си семейство.
— Нямам избор — отвърна тя. — Лак Джит вече го е прочел и е на път да разпространи информацията, най-малкото за да си отмъсти. Мога единствено да го изпреваря и да уведомя Корускант. Така поне ще дам време на Висшия съвет да се подготви, за да посрещне недоволството.
Карде погледна към Мара:
— Каква е програмата ни?
— Натоварена — отвърна тя. — Но имаме време да я откараме.
— Искаш ли? — предложи контрабандистът на Лея и добави: — Въпреки че след като Соло и уукито изчезнаха нанякъде със „Сокол“, нямаш голям избор.
Лея направи гримаса.
— Аз ли последна на тази планета научих, че Хан е заминал?
Карде се усмихна:
— Много е вероятно. На мен все пак работата ми е да събирам информация.
— Навремето това беше и моя работа — с въздишка отвърна Лея. — Ще ви бъда много признателна, ако ме закарате. Имате ли място за децата ми и за отряда на Кабарак?
— Ще ги напъхаме някак — увери я Карде и посегна към интеркома. — Данкин? Приготви кораба за излитане. Вземаме децата на съветник Органа Соло и почетната й гвардия от селището на ногрите край планината Тантис и се омитаме — след като получи потвърждение, изключи интеркома. — Какмейм каза, че Лак Джит е намерил шест информационни чипа — каза той и внимателно се вгледа в Лея. — Имаше ли нещо на другите?
— На един от тях май има нещо — механично отвърна тя.
Внезапна мисъл я прободе като нож. Мара Джейд, някогашен таен и могъщ агент на императора… известна като Ръката на императора. Тя се обърна и я погледна. Блестящите зелени очи на контрабандистката отвърнаха на погледа й. Ръката на императора… Ръката на Траун…
Пред вътрешния поглед на Лея се яви една картина. Преди десет години, малко след раждането на Джейна и Джейсън, двете жени изправени една срещу друга в Императорския дворец… Тогава гледаше в същите тези зелени очи, докато Мара Джейд спокойно й съобщаваше, че възнамерява да убие брат й Люк. Още тогава бе усетила възможностите на Джейд в Силата. Сега с малко тренировка и малко обучение от Люк тези способности се бяха развили още. Лея чувстваше как мислите на Мара опипват нейните, изучават съзнанието й и се опитват да разбират какво я бе обезпокоило така внезапно. И тогава й хрумна или й беше подсказано без думи, че Джейд може би вече знаеше кой или какво се криеше зад думите „Ръката на Траун“.
Но не можеше, поне засега, да я попита. Лея смяташе Мара и Карде за приятели, но това съобщение трябваше първо да бъде чуто във Висшия съвет на Новата република.
— Не мога да кажа — отвърна тя. — Поне засега.
— Ясно — каза Карде.
Очите му замислено се местеха от едната жена на другата. Долавяше, че става нещо, но беше твърде възпитан, за да попита. Бездруго щеше да го разбере не след дълго от Мара. — Само питах — той сведе очи към електронния бележник. — Струва ми се, че може би се тревожим повече от нужното за Каамас. Станало е отдавна и е възможно никой вече да не се интересува от това, кой е виновен.
Лея поклати глава:
— Не ми се вярва.
— И на мен — каза Мара.
Карде се намръщи.
— И на мен не ми се вярва.
ГЛАВА 4
Той не скри нищо от положението до най-малките подробности. Както и очакваше, последва слисано мълчание.
— Вие, изглежда, се пошегувахте, адмирал Пелаеон — процеди накрая с леден глас моф Андрай.
— И аз така мисля — подкрепи го моф Бемос и завъртя масивния кодорански пръстен на ръката си. — Ние сме Империята, адмирале, а Империята не се предава.
— Значи Империята ще умре — без колебание отвърна Пелаеон. — Съжалявам, ваши превъзходителства, но това е краят. Империята е победена. С мирно споразумение можем поне…