Анджей Джевински, Анджей Жемянски
Призрак
„Както се разказва в никъде незаписаните легенди, съществува в космоса племето на смелите мъже от планетата Земос наричана от някои Земя, които със своето мъжество удивиха нашите братя. Дори расата на Гхостовете, жестоките космически вампири, отстъпва от пътя им…“
Гхостът висеше в безкрая на вакуума и се носеше стремително по енергетичния лъч към най-близкия звезден куп, където се надяваше да намери цивилизация на равнище, поне техническо. Приличаше на кълбо просветваща мъгла, сливаше се с воалите на далечните галактики и затова нищо чудно, че до този момент никой не го беше откривал. Така стана и с последните му жертви — разумни гущери от някаква система от центъра на галактиката. Той прилагаше прост, но винаги ефикасен метод.
Настигна кораба им, когато те напускаха собствената си слънчева система. Промъкна се във вътрешността, тъй като умееше да преминава през всякаква материя. там активизира телепатичните си способности и опипа мозъците на съществата. Така разбра от какво се страхуват най-много. Може да се каже, че нещастниците сами му показаха най-чуствителното си място. В случая — ядрения реактор. Гхостът унищожи защитата с няколко енергийни удара. Трябва да се признае, че съществата имаха основания да се страхуват.
Огненият балон го гонеше после на хиляди километри. Впрочем, честно казано, в последно време той беше станал твърде самоуверен. Но можеше ли да бъде друг, след като никога до сега не беше срещал достоен противник? Е, понякога нападнатите същества се бореха отчаяно, но загиваха под смъртоносните му удари.
Изведнъж той почуства надсетивни вибрации и започна да се концентрира. На разтояние не повече от половин светлинна година прелиташе космически кораб. Гхостът се наду като балон, прекъсна енергийния лъч и изстреля нов лъч към масата на кораба. Всмука се и се понесе към него, деформирайки пространството.
Мартин се обърна на другия хълбок и захърка гръмогласно. Това се случваше всяка нощ и можеше да се очаква, че останалите са свикнали. Само
Роберт не можа да свикне. И сега той изруга през зъби и се надвеси над долната койка. Тъмнината скриваше лицето на Мартин от убийствения му поглед. Роберт се позамисли, а после свирна. Нищо. Пак свирна, този път по— силно.
— Ей, да не си откачил? — изръмжа някой в тъмното.
Роберт не можа да разбере дали беше Капитана или пък Богдан, но за всеки случай си замълча. После му хрумна нещо. Бързо се обърна и отвори безшумно скривалището в стената, което отдавна беше обърнал в хладилник.
Грабна две кубчета лед и затвори вратата с лакът.
Първият студен снаряд не улучи целта, но явно вторият не я пропусна — хъркането престана. След минута Мартин се надигна и хвърли леда на пода.
— Роберт, знам, че ти го направи — прошепна. — Ама че си говедо!
Онзи, към когото се обръщаше, се смееше безшумно, забил лице във възглавницата.
— Ама че си… — изсумтя Мартин.
Стана и тръгна към коридора. Докато го нямаше, Роберт пак заспа.
Капитанът не спеше. Видя как Мартин се върна и отново си легна. Капитана включи вътрешната връзка. Гармински, който дежуреше тази нощ в залата за свръзка, спеше, изтегнал се на две кресла и опрял крака до вратата. Както винаги, беше забравил за съществуването на камерата. Другите поне уж неволно засланяха обектива я с вестник, я с нещо друго. Горкият Юрек, все забравяше … Капитанът нямаше сърце да го буди. Изключи екрана.
Гхостът се появи половин час, след като той заспа. Увисна като бяло кълбо под тавана и освети лицата им. Дори се учуди, че толкова лесно му се отдава да опипа мозъците им. Страхуваха се, страхуваха се до един. Страхът им беше толкова ясен, толкова лесно беше да се открие за какво се страхуват, че той без никакви проблеми можа да се концентрира и да унищожи онова, което им беше скъпо. Няколко анихилационни блясъка и от кораба изчезнаха няколко предмета. Иначе нищо не се случи, но Гхостът си знаеше работата.
Сутринта, когато разберяха какво са загубили, те щяха да изпаднат в паника, а после ги чакаше дълга и бавна смърт. Сигурен в себе си, той се сви в малко топче и увисна в ъгъла на стаята…
— Да не се казвам Мартин, ако не удуша този негодник! — Мартин крещеше и дърпаше Роберт за краката.
Роберт се беше вкопчил в преградата и изглеждаше, че ще го смъкнат от там само заедно със стената. В устата му зееше дупка:
— А мойте ишкуштвенни жъби, а? — изфъфли той.
Великолепната му зъбна протеза се беше изпарила яко дим!
— Веднага престанете! — нареди Капитана, вече съвсем буден.
— Капитане, този негодник ме преследва от самото начало. Заяжда се и какво ли не, ама да ми открадне портофейла с всичките ми мангизи — това е вече бандитски номер!