— Къде ти бяха парите? — подскочи Капитана.
— Ето тук, под възглавницата … Сигурно ги е взел когато през нощта отидох до тоалетната.
— Извинявайте, че се намесвам — обади се зад тях Богдан. — Но някой …
Гласът му се прекърши. Ръцете му мачкаха някаква хартиена опаковка.
— Какво още е станало? — попита уморено Капитана.
— А, нищо … Стори ми се, че … — Богдан се надяваше, че никой няма да забележи опаковката от средство против косопад в ръцете му.
Вратата се отвори с трясък. В спалнята нахлу Гармински, червен като рак.
— Капитане! Някакъв кретен е откраднал нощес вратата на залата за свръзка.
— Какво е откраднато? — от гърлото на Капитанахсе изтръгна странен звук, сякаш някой отпушваше запушена мивка.
Гармински оголи зъби в измъчена усмивка.
— Вратата. Цяла нощ се опирах на нея… исках да кажа … гледах я, а изведнъж: ПРАС! и остана само гола рамка.
— Не дрънкай глупошти, Та тя тежи што кила — изфъфли Роберт, но бързо замлъкна, защот Мартин пак посегна да го дръпне.
Първи се окопити Капитана. Откри, че холографският му апарат също го нямаше.
— Чакайте, чакайте! Значи на всички е изчезнало нещо?
Екипажът беше готов да потвърди, но очевидно на всички едновременно им хрумна едно и също нещо, защото се обърнаха към койката на Келвин, шестият човек на борда на кораба. Мартин безцеремонно дръпна одеялото на спящия, като че ли се надяваше там да намери своя изчезнал портофейл.
Келвин лежеше с блага усмивка и успешно се правеше на заспал.
— Келвин! — приближи се до него Капитана.
Спящият отвори подозрително бързо едното си око и рече:
— Здравейте момчета!
И се обърна с гръб към тях.
— Келвин! — ревна Мартин.
Това най-сетне го накара да скочи на крака.
— Извинявам се Капитане — започна той да обяснява, но не довърши.
Светкавично промени тона си: — По дяволите! Кой е направил това?! — Викна отчаяно.
Проследиха погледа му. Рамката, в която беше поставено бракоразводното му решение, беше празна.
— Капитане! — крещеше Келвин. — Това ми струваше пет години нерви и половината ми заплата за адвокати — вече говореше през сълзи.
— Ще се побъркам! — изръмжа Капитана и хукна навън.
Последваха го до един.
След един час разправия решиха, че няма да се изпускат от очи, а след това ще направят обиск. На всеки пет минути Капитана молеше виновния да си признае, обещавайки, че няма да го накаже. Макар че ако виновен беше
Роберт, физиономията на Мартин не предвещаваше нищо добро за него…
Гхостът беше объркан. Той беше убеден, че като унищожи толкова важни за съществата предмети, смъртта им беше сигурна. А при тях само се ускори обмяната на веществата. „Всеки може да сгреши“ — помисли си.
Същевременно още от самото начало му се видя подозрителна лекотата, с която ги разшифрова телепатично. Вероятно бяха предварително подготвени и съответно обучени. Реши по-нататък да действа открито. А сетне, като го нападнат, да ги унищожи по обичайния начин. Отсега беше доволен, че ще попълни кървавата си колекция с нови образци.
Шестимата закусваха сред мрачно мълчание. Гледаха се изпод вежди и през демонстративната любезност прозираше опасността нечия чиния да кацне върху нечие лице.
Гхостът, който се показа на масата във вид на светлинен стълб, първоначално не направи никакво впечатление. Само Келвин се задави със супата си. Но гласът, който се обади в мозъците им, предизвика панически страх.
— Дойдох да ви унищожа — гърмеше в главите им. — Отбранявайте се, както се полага на разумни същества.
— Гошподине, пошлушайте… — започна Роберт, обаче експлозията, която изби солидна част от стената, прекъсна речта му.
— Това бяха само малка част от моите възможности! — отсече светлинния стълб. — Сражавайте се! — изкрещя и придоби зеленикав оттенък.
Беше молекулното поле, вечното оръжие на гхостовете. За миг настана тишина. Стълбът сякаш чакаше.
— Бягайте! — викна Капитанът, блъсна масата и хукна към коридора.
Останалите това и чакаха. Натрупах се при вратата едновременно, всеки искаше да излезе и никой не отстъпваше. Най-накрая се измъкнаха и се разбягаха из кораба.
— Във верига! — крещеше Мартин, който явно беше объркал нещата, понеже се опитваше да се скрие в едно шкафче, още на пръв поглед два пъти по-малко от него самия.
Келвин напусна кухнята на четири крака и без да губи време, се носеше в същата позиция към асансьора. Останалите също изчезнаха по твърде оригинален начин.