Радиотомните мозъци са се излекували. Процесът, започнал с мисловния взрив на Бронсън при самоубийството му, беше завършил.
Три дни по-късно Куейл излетя със самолет за Южна Америка. Форд остана на базата да обобщи резултатите.
Атмосферата се беше променила коренно. Сега беше уютно, ведро и спокойно. Интеграторите вече не бяха някакви демони, а просто приятни за окото бели колони с мозъци, които послушно отговаряха на въпросите на Крокет. Базата работеше без смущения, а на повърхността вихрите подмятаха бели одеала от сняг.
Крокет се подготвяше за зимата. Имаше достатъчно книги, намери стар скицник и прегледа акварелите си — ще изкара до пролетта без проблеми. Вече нямаше нищо, което да го гнети. Гаврътна чашка и тръгна да инспектира базата. Форд стоеше замислен пред интеграторите. Отказа да пийне.
— Не, благодаря. Май всичко е наред, край на депресията.
— На вас ви е нужен малко алкохол. Доста преживяхме заедно и една глътка ще ви помогне. Ще улесни прехода…
— Не, не. Трябва да подготвя отчета си. Интеграторите са толкова логични, че ще бъде жалко, ако страдат от психични разстройства. За щастие, това няма да става — аз доказах, че безумието може да се лекува с индукция.
Крокет погледна интеграторите с ирония.
— Погледнете ги, сякаш са самата невинност.
— Да. Кога ще свърши бурята? Трябва да си поръчам самолет.
— Трудно е да се каже. Последната продължи цяла седмица без прекъсване. Ще се опитам да разбера, но не ви обещавам.
— Трябва да се върна възможно най-бързо.
Крокет се качи с асансьора до кабинета си и разгледа постъпващите въпроси, за да подбере онези, които ще въведе в интеграторите.
Не му се пиеше повече. Планът за оргия пропадна. Облекчението само по себе си се оказа силно лекарство. Подсвирквайки си, той събра книжата и отново пое към Черепа. В базата вече беше приятно. Вероятно поради мисълта за отмяната на смъртната присъда. А проклетата депресия бе по-кофти дори от смъртта.
Влезе в асансора — старомоден, с платформа и на релси, на принципа на противотежестите. Близо до интеграторите не може да се монтира магнитен асансьор.
Чуха се стъпки, Крокет се обърна и видя тичащия към него Форд. Асансьорът бе вече потеглил и ирландецът насочи палеца си към бутона „стоп“. И в същия миг се отказа, защото Форд тичаше с насочен към него пистолет. Куршумът попадна в бедрото на Крокет и той рухна на пода. С един скок Форд се оказа на платформата. Лицето му беше изгубило обичайното си безразличие, а очите му горяха безумно.
Форд изкрещя нещо неразбираемо и отново натисна бутона. Крокет отчаяно се метна напред. Вторият куршум не го уцели и той с цялата се тежест се строполи върху Форд. Докторът изгуби равновесие и падна върху релсите. Когато пак се опита да стреля, Крокет го цапардоса по челюстта.
Точността и силата на удара се оказаха фатални. Форд пропадна в шахтата и след секунда се чу глух удар.
Асансьорът се движеше бавно. Крокет скъса ризата си и превърза обилно кървящата рана.
Студената светлина осветяваше колоните на интеграторите, които първо се изравниха с Крокет, а след това — с продължаващото спускане — ставаха все по-високи. Поглеждайки към края на платформата, той би могъл да види тялото на Форд, но тази гледка и без това беше неизбежна.
Наоколо бе мъртва тишина.
Причината беше в напрежението и закъснелите реакции. Форд трябваше да пийне. Алкохолът щеше да облекчи измъкването му от дългите месеци в този ад. Многото седмици борба с депресията, постоянното очакване за опасност, на който той придаваше чертите на противник, животът с неестествен ритъм… После успехът, краят на депресията… И тишината — ужасна, убийствена. И Форд не бе успял да се измъкне от безумието.
Крокет си спомни неговите уроци преди няколко седмици. У психолозите понякога се появява предразположеност към душевни заболявания — точно затова тази област от знанието ги привлича, точно затова я разбират толкова добре.
Асансьорът спря. Съвсем до него бе неподвижното тяло на Форд. Крокет не виждаше лицето му.
„Психическите болести от типа на маниакално-депресивната психоза са доста прости. По-сложна е шизофренията. И неизлечима.“
Неизлечима!
Доктор Форд беше от шизоиден тип, сам си го бе признал. И ето сега умря от насилствена смърт, както и Бронсън. Трийсетте бели колони стърчаха насред Черепа и Крокет изпитваше парализиращ ужас от тях. Трийсетте мозъка — свръхчувствителни, готови да запишат всеки нов ритъм върху чистите си дискове. Но този път не маниакално-депресивен ритъм. Този път ще бъде излизащото от всякакви рамки безумие на един шизофреник.