— Благодаря, сеньор! Тук седят вече четирима. По-добре ще е да правя компания на онзи кабалеро, който се е свил ей там тъй самотен. Свикнал съм да бъда сред обширната савана и не ми прави удоволствие да се блъскам на едно място с толкова много хора.
Той подпря пушката си на дънера на дървото и седна до мормона, когото поздрави с леко докосване на ръката до широката периферия на сомбрерото си. Светецът на последните дни отвърна на поздрава по същия начин. Двамата се държаха така, сякаш бяха непознати.
Хелмърс отново бе влязъл в къщата. От съвсем естествена учтивост останалите избягваха да отправят открито погледи към новодошлия. Това бе добре дошло за него и той го използва, за да прошепне на мормона:
— Защо не дойде? Нали знаеш, че очакваме от теб известие? Сега той говореше на най-чист английски.
— Не ме пускат да си тръгна — промълви Бъртън.
— Кой?
— Ей този проклет нигър.
— Тоя, дето не сваля очи от тебе ли? Ами какво иска?
— Твърди, че съм бил отмъкнал парите на господаря му, и иска да ме линчува.
— С първата част може и да казва истината, но нека си избие втората от главата, ако не желае с камшиците си да боядисаме черната му кожа в кървавочервено. Има ли насам нещо ново?
— Да. Шест diamond-boys27 със значителни парични суми се канят да прекосят Ляно.
— Zounds! Ще са ни добре дошли! Ще понадникнем в джобовете им. У последните нещастни голтаци не намерихме нищо.
Но сега тихо! Хелмърс идва.
Фермерът се връщаше с голяма чаша, пълна с бренди. Той я остави пред новодошлия и каза:
— Ето, наздраве, сеньор! Май че днес сте яздили доста дълго?
— Да съм яздил ли? — запита на свой ред непознатият, като изля в гърлото си половината от съдържанието на чашата. — Нямате ли очи? Или по-скоро имате толкова много очи, че виждате и онова, което изобщо не съществува? Нали който язди, трябва да има кон!
— Естествено.
— Е, ами моят къде е?
— Сигурно там, където сте го оставили.
— Valgame Dios!28 Да не би да съм си оставил коня някъде на трийсет мили оттук и да съм дошъл пеша до вас, за да пия едно бренди, което пет пари не струва?!
— Оставете го в чашата, щом не ви харесва! Впрочем не си спомням да съм споменал нещо за тридесет мили. Тъй както си седите пред мене, ми приличате на човек, който положително притежава кон. А къде го е оставил, не е моя работа.
— И аз тъй мисля. И изобщо няма какво да се грижите за мен, ясно ли е?
— Да не би да искате да ми оспорите правото да се грижа за онези, които се отбиват при мен в усамотената ми ферма?
— Да не се страхувате от мен?
— Ами! Ще ми се да видя човека, който може да изплаши Джон Хелмърс!
— Това ме радва, понеже исках да ви попитам дали ще мога да пренощувам във вашия дом.
При тези думи той хвърли към Хелмърс дебнещ поглед. Фермерът отговори:
— За вас нямам място.
— Carajo!29 Защо?
— Защото самият вие казахте, че не трябва да се грижа за вас.
— Но нали не мога посред нощ да бия път до вашия най-близък съсед! Ще стигна чак утре по обед!
— Тогава спете на открито! Нощта е топла, земята мека, а небето е най-разкошният юрган, който може да се намери.
— Значи ме гоните оттук?
— Да, сеньор. Който иска да бъде мой гост, трябва да покаже по-голяма учтивост от вашата.
— Да не би да искате да ви пея и свиря на китара или мандолина, само и само за да ми разрешите да преспя, сврян в някой ъгъл? Впрочем както желаете! Не се нуждая от гостоприемството ви, навсякъде ще намеря някое място, където преди заспиване ще мога да обмисля как да си поговоря с вас, ако се срещнем някога нейде другаде.
— Но не забравяйте в такъв случай да си помислите и за онова, което бих ви отговорил аз!
— Заплашвате ли ме, сеньор?
При тези думи непознатият стана от мястото си и повелително изпъчи високата си широкоплещеста фигура пред фермера.
— О, не! — усмихна се Хелмърс безстрашно. — Аз съм много миролюбив човек, докато не ме принудят да обърна дебелия край.
— И аз ви съветвам да си останете такъв. Живеете почти на самия край на пустинята на смъртта. А това изисква да бъдете предпазлив и всячески да се стремите да останете в миролюбиви отношения с непознатите, които идват при вас. Иначе някой път най-неочаквано при вас би могъл да се появи Призрака на Ляно Естакадо.
— Да не би да го познавате?
— Все още не съм го виждал. Но нали се знае, че най-много обичал да се появява на надути и наперени хора, за да ги изпрати на оня свят.
— Няма да ви противореча. Може би всички онези, намерени в Ляно убити от Призрака чрез изстрел в челото, са били някога надути и наперени негодяи. Но странното е, че всички тези обесници без изключение са били разбойници и убийци.