Най-смешното нещо, казваше си той, все още свит до кормилото, но не смеещ да го докосне, беше това, че знаеше пътя наизуст и по него нямаше нито завои, нито възвишения. Пътят беше съвсем прав около пет километра, преди да стигне до „Ривър Роуд“ и по него нямаше ни завой, ни чупка, а още по-малко пък възвишение. Обаче завой имаше и току-що бяха минали. Имаше и възвишение, защото колата изведнъж намали скоростта си, изкачвайки стръмнината и превключвайки на първа.
Той полека се изправи и се отпусна върху седалката, защото бе съвсем ясно, че този модел „Т“ по някаква причина изобщо нямаше нужда от шофьор… а може би дори се оправяше по добре без шофьор. Автомобилът сякаш знаеше къде отива, а то според него беше много повече от онова, което той знаеше, защото, макар и бегло позната, местността, която виждаше наоколо изобщо не беше земята на Уилоу Бенд. Тя бе неравна и хълмиста, а градчето Уилоу Бенд бе разположено в равната, мочурлива земя на реката и нямаше никакви неравности или хълмове, докато човек не стигнеше далечните скали, извисили се над долината.
Той свали шапката си и остави вятъра да разроши косата му. Нищо не можеше да попречи на това, тъй като гюрукът бе смъкнат. Колата се изкачи на върха на възвишението и започна да се спуска надолу, следвайки внимателно зигзагообразния път, виещ се по склона на хълма. Щом тръгна надолу, моторът бе изключен по някакъв начин (точно както постъпваше и той, когато караше своя модел „Т“). Цилиндрите потракваха и почукваха приятно и двигателят се поохлади.
Когато колата зави остро над някаква черна и дълбока пропаст, разположена между хълмовете, той долови сладникавия мирис на мъгла. Миризмата събуди в него стари спомени и, ако не бе убеден в противното, би си помислил, че е в земята на своята ранна младост. Защото там, където бе отраснал, сред гористите хълмове, мъглата изпълзяваше от речната долина в летните вечери и донасяше ухание на зряла пшеница от нивята, на цъфнала детелина от пасищата и много други аромати, изтръгнати от недрата на тлъстия и плодороден чернозем. Но това не би могло да е земята на неговото юношество, защото тя беше далече и до нея имаше поне един час път. Обаче къде ли се намираше все пак, питаше се той, озадачен. Такава земя в близост с градчето Уилоу Бенд не съществуваше.
Колата остави хълма зад себе си и радостно запърпори по пътя, пресичащ долината. Мина покрай една ферма, сгушила се в основата на някакъв хълм. Два прозореца в къщата светеха, хвърляйки весели отблясъци, а встрани се виждаха тъмните очертания на обора и кокошарника. Показа се куче и ги залая. Тук нямаше други къщи, макар че в далечината по отстрещните хълмове бе забелязал тук там да мигат светлинки, които сигурно бяха ферми. Не бяха срещнали други коли. Обаче като се замислеше човек, това не бе чак толкова странно. Тук в земята на фермите винаги имаше работа вечер, а и хора, които бяха на крак от ранни зори, обикновено си лягаха рано. С изключение на съботите и неделите, през другото време пътищата не бяха много оживени.
Колата модел „Т“ зави и изведнъж отпред блеснаха ярки светлини, а когато се приближи още, той чу музика. Във всичко това имаше нещо отдавна познато и то глождеше съзнанието му, ала не можеше да каже защо му се струва познато. Колата сви към ярките светлини, забавяйки ход. Сега ясно се виждаше, че това е танцувален салон. В предната част имаше дълги върволици от разноцветни електрически крушки, а други крушки блестяха от върховете на високите пилони, ограждащи паркинга. През осветените прозорци се виждаха танцьорите… и той осъзна, че музиката, която чуваше сега, не бе слушал повече от половин век. Моделът „Т“ паркира умело до един спортен максуел. „Спортен максуел ли?!“, изненада се мислено той. От години по пътищата не се срещаха максуели. Симпатягата Върдж имаше максуел на времето — тогава, когато и той караше своя модел „Т“. „Колко ли отдавна беше това?!“ Опита се да си спомни фамилното име на Симпатягата Върдж, но не можа да се сети. Напоследък имената сякаш му се губеха. Малкото му име беше Върджил, но приятелите му го наричаха Върдж. Спомни си, че бе много близък с Върдж. Ходеха заедно на танци, пиеха контрабандно уиски, играеха на тото, ухажваха момичета — всичко каквото правеха двама млади мъже, когато имаха време и пари.
Той отвори вратата и излезе от колата. Чакълът изхруска под краката му. Точно този звук отключи спомена му и тогава се сети кое е това място — разбра защо му се стори толкова познато в началото. Той замръзна на мястото си. Беше като ударен от гръм, когато изведнъж разбра къде е, съзирайки призрачните очертания на разлистените брястове, възправили се от двете страни на огромната тъмна сянка на салона. Поглъщаше с поглед очертанията на стръмните възвишения — тези форми му бяха познати. И както стоеше там, напрягайки слух, той изведнъж чу гъргоренето на водата спускаща се от височините, която течеше по дървения канал и пълнеше дървеното корито встрани от пътя. Сега то се разпадаше, ненуждо и забравено, защото години преди това автомобилът бе изместил превозните средства, теглени от коне.