— Хей — рече Върдж, не пали кибрит близо до резервоара. Ще ни хвърлиш във въздуха като нищо. В задния си джоб имам фенерче. Виж го дали работи.
Батериите бяха изтощени, но все пак светеше, макар и слабо. Хенк пъхна сондата в резервоара и я издърпа, когато тя докосна дъното, придържайки палеца си в точката отбелязваща горния край на резервоара. Пръчицата бе влажна почти до пръста му.
— Пълен е почти до горе — рече Върдж. — Кога си зареждал за последен път?
— Изобщо не съм го зареждал!
Симпатягата Върдж бе порядъчно впечатлен.
— Ама тая тенекиена кранта — рече той, — почти не гълта бензин!
Хенк затвори капачето на резервоара и те отново седнаха на стъпалото като отново дръпнаха по една глътка от бутилката.
— Струва ми се, че от дълго време тук за мене е пусто — каза Върдж. — Ужасно тъмно и пусто. Ами ти, Хенк?
— Аз съм самотен — отвърна Хенк, — откакто Стария Баунс предаде богу дух и ме остави сам. Никога не се ожених. Някак не ми остана време. Баунс и аз ходехме заедно навсякъде. Той идваше с мене в бара на Бред и лягаше под някоя маса отвън. После, когато Бред ни изхвърлеше, двамата заедно се прибирахме у дома.
— Нищо няма да свършим, ако само седим тук и се оплакваме — каза Върдж. — Така че нека да дръпнем още по една глътка, а после ще запаля двигателя с манивелата и тръгваме.
— Няма нужда от манивела — рече Хенк. — Просто се качваме и тя сама тръгва.
— Бре да му се не види! — възкликна Върдж. — Ама ти яко си я тренирал!
Двамата дръпнаха по една глътка и се качиха в автомобила, който потегли, напускайки паркинга и отправяйки се към шосето.
— Къде смяташ да отидем? — попита Върдж. — Знаеш ли някое място?
— Не, не зная — отвърна Хенк. — Нека колата да ни закара, където тя иска. Тя знае пътя.
Върдж взе саксофона от седалката и попита:
— Откъде се взе това нещо? Доколкото си спомням, ти не можеш да свириш на саксофон.
— Никога не съм могъл преди — рече Хенк, взе инструмента от ръцете на Върдж и го долепи до устните се. Саксофонът жално заплака, а след това изви бодро и отривисто.
— Да ме вземат мътните! — възкликна Върдж, — Доста добре го правиш.
Модел „Т“ се носеше весело по пътя. Калобраните му плющяха, предното стъкло потракваше, а пружинките с магнитчетата, закрепени на арматурното табло радостно потропваха. През цялото време Хенк надуваше саксофона и мелодията безсилна и истинска, а в светлината на фаровете се виждаше как подплашени нощни птици с кратки писъци се стрелваха пред колата.
Автомобилът забуботи нагоре по стръмнината, за да се изкачи на билото. Той се движеше по тесния, прашен път, огрян от светлината, минавайки покрай оградените пасища от двете страни и кравите, дремещи в тях.
— Да не ме викат Върдж, ако сега не е, както беше преди! Ние двамата заедно, тръгнали на път в лунната нощ… Какво стана с нас, Хенк? Къде сбъркахме? Сега е както преди, а така е било много, много отдавна. Какво е станало с годините между сега и тогава.
Хенк си мълчеше. Той просто продължаваше да надува саксофона.
— Никога не искахме много — рече Върдж. — Бяхме щастливи, както си бяхме. Не искахме да се променяме. Но тайфата се отдалечи от нас. Изпожениха се, намериха си стабилни служби, някои дори станаха големи клечки. А това бе най-лошото… когато станаха толкова важни! Ние останахме сами — само ние двамата, ти и аз. Ние, които не желаехме да се променяме. Ние не само не искахме да остаряваме. Имаше и нещо друго. Времето беше такова — трябваше да си млад и луда глава. Ние някак си знаехме това. И разбира се оказахме се прави. Никога след това не беше така хубаво.
Автомобилът модел „Т“ заслиза надолу по дългата стръмнина, а под тях се откри огромна магистрала — широка, с много платна и трепкащите светлини на много коли.
— Наближаваме магистралата, Хенк каза Върдж. — Може би трябва да отбием някъде. Този твой стар модел „Т“ е добър автомобил, разбира се, най-добрата кола, която съм виждал, но там долу карат доста бързо и не се шегуват.
— Но аз нищо не й правя — отвърна Хенк. — Не я управлявам. Тя си кара сама и знае какво иска.
— О, добре! Майната му! — отвърна Върдж. — Каквото ще да става! Аз съм „за“. Тук ми е добре, чувствам, че съм на сигурно място. Никога не съм се чувствал така добре през целия си скапан живот. Господи, не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл! Защо не оставиш за малко този смешен сакс и не му дръпнеш още една глътка, преди да съм изпил всичко.
И така Хенк дръпна още няколко глътки, за да навакса пропуснатото и когато подаде обратно бутилката на Върдж, модел „Т“ се изкачваше по рампата, запътил се към магистралата. После весело подкара в своето си платно, задминавайки няколко коли, за които не можеше да се каже, че едва вървят. Калниците тракаха от по-голямата скорост, а пружинките с магнитчетата трещяха като картечници.