— Леле! — възхити се Върдж. — Виж я само как се носи старата мадама! Има още хляб в нея! Имаш ли представа, Хенк, къде отиваме?
— Ни най-малко — отвърна Хенк като отново взе сакса.
— Ами, по дяволите! — рече Върдж. — Наистина няма никакво значение… щом сме на път… Преди малко видях една табела, на която пишеше „Чикаго“. Смяташ ли, че може да отиваме в Чикаго?
Хенк извади мундщука на саксофона от устата си и каза:
— Може би. Изобщо не бих се тревожил за това.
— И аз не се тревожа — отвърна Симпатягата Върдж. — Чикаго, ето ни идваме! До тук алкохолът все още е на лице. Той като че ли не свършва. Така редовно смучем от бутилката, а тя е все още пълна повече от половината.
— Гладен ли си, Върдж? — попита Хенк.
— Не, по дяволите! — отвърна Върдж. — Нито съм гладен, нито пък ми се спи. Никога не съм се чувствал толкова добре! Само алкохолът да не свършва и тази бричка да е цяла и невредима.
Модел „Т“ трещеше до бога, каращ в този миг успоредно с няколко гладки и лъскави коли, които не издаваха и звук. Хенк свиреше на саксофона, Симпатягата Върдж размахваше високо бутилката и крещеше, когато старата таратайка задминаваше някой линкълн или кадилак. Луната бе заседнала в небето и сякаш изобщо не се движеше. Магистралата се превърна в платен аутобан и отпред изникна първия пост.
— Предполагам, че имаш дребни пари — рече Върдж. — Колкото до мене, аз няма и пукнат грош.
Пари обаче не мяха нужни, защото когато модел „Т“ приближи към постовата кабина, бариерата сама се вдигна и го пусна да мине без да плаща.
— Успяхме! — изкрещя Върдж. — Пътят е безплатен за нас и така трябва да бъде! След всичко, което преживяхме с тебе, най-после малко късмет!
Чикаго се простираше пред тях и отляво на пътя. Червените сигнални светлини мигаха по върховете на небостъргачите на брега на езерото. Автомобилът направи широк завой и мина покрай тях. Ню Йорк беше точно зад следващия остър завой, след като минаха край Чикаго и долния завой на езерото.
— Никога не съм виждал Ню Йорк — каза Върдж, — но съм виждал снимки на Манхатън. Никога не съм знаел, Хенк, че Чикаго и Манхатън са толкова близо един до друг.
— Нито пък аз — отвърна Хенк, като за миг спря да надува саксофона. — Географията е напълно объркана в случая, но какво ни засяга? С тази славна бричка целият свят е наш!
Той отново хвана саксофона, а модел „Т“ продължи да се носи напред. Минаха с трясък през каньоните на Манхатън, заобиколиха Бостън и стигнаха Вашингтон. Там на високото се възправи паметникът на Джордж Вашингтон, а родният Ейб1 стоеше замислен на брега на езерото Потомак.
Те продължиха до Ричмънд и се спуснаха покрай Атланта, прелетявайки през напоените с лунна светлина пясъци на Флорида. Караха по стари пътища, където дърветата бяха покрити с мъх и видяха светлините на стария и роден Ню Орлийнс някъде в далечината отляво на пътя. Сега отново се бяха насочили на север. колата отново галопираше по билото на планините, а долу се простираха полета и нивя. Върху небесния свод луната бе все още там, където бе и преди. Двамата караха през един свят, в който бе вечно три часа сутринта.
— Знаеш ли? — рече Върдж. — Нямам нищо против това да продължи вечно. Не бих имал нищо против, ако изобщо не стигнем там, за където сме тръгнали. В самото пътуване има много повече забавление, отколкото в това да се тревожим за посоката. Я остави тая тръба и дръпни още една глътка! Сигурно адски ти е пресъхнало гърлото.
Хенк остави саксофона и посегна към бутилката.
— Знаеш ли, Върдж — каза той, — и аз чувствам същото като тебе. Просто няма смисъл да се тревожим за онова, което има да се случва, както и за това на къде сме тръгнали. Като че ли нищо не може да е по-хубаво от този момент.
Там някъде, при танцувалния салон Хенк си бе спомнил, че е чувал нещо за Симпатягата Върдж и си бе помислил, че е редно да му го каже, но за нищо на света не можа да си го спомни. Сега обаче той изведнъж се сети: беше толкова незначително, че едва ли си струваше да се споменава.
Онова, което си спомни, беше, че Симпатягата Върдж бе отдавна покойник.
Хенк надигна бутилката и дръпна дълга глътка. Стори му се, че никога не бе вкусвал нещо толкова хубаво. Той подаде обратно бутилката, отново взе саксофона и започна енергично да натиска клавишите, напъвайки дробовете си, а призракът на модел „Т“ препускаше по огрения от лунната светлина път.