Джеръм К. Джеръм
Призракът на маркизата на Апълфорд
Тази история, освен на всички останали, е на келнера Хенри или, както той сам предпочита да се нарича сега — Анри. Той ми я разказа в дългата трапезария на хотел „Рифел Алп“, където бях отседнал за една меланхолична седмица в мъртвото време преди началото па сезона и споделях кънтящата празнота на мястото с две стари моми, които по цял ден си шепнеха изплашено. Още в самото начало се отказах от подхода на Хенри за предаване на събитийната последователност, тъй като бе изключително дилетантски — в общи линии той се състоеше в това да започне разказа от края и връщайки се назад към началото, да спре някъде по средата. Но във всички останали отношения съм се опитвал да запазя неговия метод, който е доста оригинален и по-долу следва историята така, както самият Хенри би ми я разказал, ако бе следвал нишката на събитията.
Ако трябва да бъда честен, първата ми работа бе в едно кафене на Майл Енд Роуд и аз не се срамувам от това. Все отнякъде трябва да се започне. „Лаврака“, както всички го наричахме — той си нямаше истинско име или поне не го знаеше, а прякорът му пасваше на сто процента, — си бе заплюл едно местенце точно отпред, между нашето кафене и мюзикхола на ъгъла, и понякога, когато бях в настроение и шефът не беше наоколо, си вземах вестник от него и в замяна му давах чаша кафе и остатъците от чиниите на клиентите — справедлива размяна, която и двамата ни устройваше. На Лаврака му сечеше пипето, дори и по стандартите на Майл Енд Роуд, а това би трябвало да ви говори много, а тъй като се мотаеше край когото трябва и си държеше очите и ушите отворени, от време на време ми носеше полезна информация и аз му се отблагодарявах с някоя монета. От малък си личеше, че е от този сорт хора, дето успяват в живота. Един ден се появи на вратата на кафенето, ама върви така, сякаш целият свят е в краката му, а на ръката му увиснало едно момиченце, ще речеш същинско пакостливо духче, дето ги има по книгите, и двамата се разположиха на масата.
— Гарсон — вика той, — какво е минюту днес?
— „Минюту“ днес — отговарям аз — е да си обираш партакешите оттук, преди да съм ти издърпал ушите. И веднага да идеш да върнеш „това“ там, откъдето си го взел.
Естествено, имах предвид момичето.
Тя беше красавица още тогава, въпреки мръсотията, с големи като паници очи и червена коса. По онова време се казваше „морковен цвят“, а сега гледам, че е станал много модерен и всички се опитват да се докарат така, само дето му викат „медно рус“.
— Хенри — казва Лаврака, без окото му да трепне, — страхувам се, че забравяш къде се намираш. Когато съм на улицата и крещя „Сенсацьонно!“ и ти идваш при мен с монета в ръка, ти си господарят, а аз съм слугата. Но когато аз влизам в твоето заведение и искам да си поръчам нещо, което после ще си платя, аз съм шефът, нали? Донеси ми сега, моля те, бекон с две яйца и гледай да са пресни. А за младата дама една голяма треска на скара и чаша какао.
Думите му бяха самата истина, в това спор няма, той винаги си е бил умен. Така че аз взех поръчката му. Рядко съм виждал някой да омита така скорострелно чинията си, както момичето. Личеше си, че от доста време не с хапвало като хората. Изгълта треска за девет пенса, с кожата и всичко останало, след това две парчета бекон за два пенса с шест филии хляб с масло — „темели“ им викахме — и половин литър какао, което, както го правехме там, бе напълно достатъчно да се нахрани човек. На Лаврака явно му се бе усмихнал късметът този ден, но дори и манджата да беше безплатна, той едва ли щеше да я подканва толкова настойчиво.
— Вземи си яйце — предложи той, след като беконът изчезна. — Едно яйце ще ти дойде таман за капак.
Тя като че ли се замисли за миг, но поклати глава:
— Май няма да успея да се спраия.
— Е, ти си знаеш възможностите — отвърна Лаврака. — Може би така ще ти е по-добре. Особено ако не си свикнала с толкоз храна.
Зарадвах се, че приключиха, тъй като бях започнал да се тревожа за сметката, но той плати веднага и дори ми остави половин пени бакшиш.
Така ги обслужих за първи път, но, както ще видите, той далеч нямаше да е последен. След това Лаврака често я водеше в кафенето. Не знаеше коя е и откъде е, но тя май също не знаеше и така си бяха дружина. Избягала от някаква старица в Лаймхауз, която я пребивала от бой. Само това можела да му каже. Той я настани при бабата на тавана на къщата, в която спеше — ако изобщо успееше да се прибере, — научи я да вика „Сенсацьонно“ и й намери свободен ъгъл, дето да застане с вестниците в ръка. На Майл Енд Роуд няма деца — тук те или са бебета, или възрастни. Лаврака и Морковчето — така я нарекохме — се имаха за гаджета, макар че той едва ли беше на повече от петнайсет, а тя нямаше и дванайсет. Отдалеч си личеше, че я държи изкъсо, не беше мека Мария — такъв си му беше стилът. Строяваше я и тя трябваше да внимава, което пък според мен не беше лошо за нея, а когато се налагаше, дори я пошляпваше, и то без никакви угризения и разни там сантименти. Това си е в реда на нещата при тяхната класа. Там мъжът през вечер понатупва жената, също както ти или аз ругаем госпожата или я замеряме с ботуш, ама не го правим от лоши чувства и тя го знае.