Тогава аз напуснах кафенето, преместих се в Сити и за около пет години им изгубих следите. Следващата ни среща беше в ресторант на Оксфорд Стрийт — едно от тези аматьорски заведения, които се управляват от жени, дето не отбират нищо от работата и по цял ден само клюкарят и флиртуват — „любовни кафенета“ им викам аз. Управителката беше с жълта коса и никога не слушаше какво й говоря, тъй като все се напрягаше да чуе какво й шепне през тезгяха някой опърпан стар глупак. Представата на сервитьорките за обслужването се изчерпваше с един час разговори над чаша кафе, а ако някой наистина искаше нещо и посмееше да си го поръча, те се смятаха за длъжни да изглеждат високомерни и обидени. Накъдрената касиерка по цял ден флиртуваше в стаичката си с двете момчета от касата на мюзикхол „Оксфорд“, които постоянно киснеха при нея и понякога изобщо не си правеше труда да отвори прозорчето на гишето, за да прибере парите на клиентите. Бил съм на какви ли не места през живота си, а келнерът не е сляп бухал, както се предполага, но никога не съм виждал толкова флиртуване като в онова заведение. То беше западнала мрачна дупка, но влюбените двойки някак си го надушваха отдалеч и прекарваха там часове на чаша чай и пастички. Някои биха казали: „Каква идилия!“, но мен ме потискаше да ги гледам. Имаше една девойка, любопитно създание със зачервени очи и дълги бели пръсти, която само като я видиш и тръпки те полазват. Тя идваше редовно с приятеля си, блед, притеснен на вид младеж, в три часа всеки следобед. Тяхното флиртуване бе най-странното, което съм виждал. Тя го щипеше под масата и го бодеше с фуркети-те си, а той стоеше и я гледаше сякаш е димяща пържола с лук, а той — умиращ от глад просяк. Тяхната история беше доста странна, както впоследствие разбрах, но ще я разкажа някой друг път.
Мен ме бяха взели за „тежката работа“, но тъй като „най-тежката“ поръчка там бе шунка и печено пиле, което взимах направо от съседната пекарна, вероятно допринасях най-вече за създаването на атмосфера.
Бях започнал преди не повече от две седмици, но вече се чувствах доста зле, и тогава се появи Лаврака. В първия момент не го познах, толкова се беше променил. Размахваше тънко бастунче с обкована със сребро дръжка, което беше писъкът на модата в онези дни, беше облечен в крещящ карирай костюм и носеше бяла шапка. Но най-много ме впечатлиха ръкавиците. Аз очевидно не се бях издигнал толкова, тъй като той веднага ме позна и протегна ръка.
— Хей, Хенри! — извика. — Преместил си се тук!
— Да — отвърнах аз, поех ръката му и я стиснах здраво, — но честно казано, бих се преместил отново с огромно удоволствие. А ти доста си се опаричил, като гледам.
— Долу-горе — отговори той. — Журналист съм.
— О! И какъв по-точно? — попитах, тъй като бях срещал какви ли не типове през шестте месеца, които изкарах в едно заведение на Флийт Стрийт, но на никой от тях работата му не бе пораснала толкова, ако мога така да се изразя, че да доведе до подобно видимо благосъстояние.
Успехът на Лаврака се измерваше с нелоша сума. На вратовръзката си носеше диамантена игла, която все на някого, ако не на него, бе струвала най-малкото петдесетачка.
— Нали знаеш, че макар да научавам много оттук-от-там, не разпространявам конфиденциална информация и мога да пазя тайна. Но от време на време намеквам туй-онуй, подшушвам каквото трябва и така си изкарвам хляба. Викат ми капитан Кит.
— Капитан Кит? — възкликнах аз смаяно, тъй като, естествено, бях чувал за него.
— По-тихо! — предупреди ме той. — Не е трудно. Някои от прогнозите ми се сбъдват и когато това стане, вестникът не спира да го изтъква. А ако сгреша… ами човек не може да си гледа името все на първа страница, нали?
Поръча си кафе. Каза, че чака някого, и продължихме да си бъбрим за миналото.
— Как е Морковчето? — попитах аз.
— Госпожица Каролин Тревелиън е добре — отвърна той.
— А, значи си открил истинското й име — рекох.
— Открихме едно-две неща за младата дама. Помниш ли как танцуваше?
— Виждал съм я как размята фусти пред кафенето на улицата, когато полицаят не беше наблизо, ако това имаш предвид.