— Точно така — кимна той. — Това е последният писък на модата, викат му „танц с фусти“. Утре излиза на сцената в мюзикхол „Оксфорд“. Нея чакам сега. Казвам ти, от нея ще излезе нещо.
— Не бих се учудил — отговорих аз. — То си й беше в кръвта.
— И още нещо открихме за нея — рече той, надвеси се през масата и зашепна, сякаш се страхуваше някой да не чуе. — Тя има глас!
— Да — потвърдих аз, — жените са такива, доста са гласовити.
— Не — поклати глава Лаврака, — нейният глас е от онези, дето ти се иска да ги слушаш и никога да не спират.
— А, това му е особеното, така ли?
— Точно така, братле — отвърна той.
Тя дойде малко след това. Бих я познал навсякъде заради очите и червената коса, макар че сега бе толкова чиста, че човек направо можеше да яде от ръката й. А дрехите й! Имал съм си вземане-даване с какви ли не сноби и съм виждал херцогини с по-пищни и вероятно по-скъпи рокли, но нейните дрехи бяха така подбрани, че да изпъква тя самата. Морковчето наистина беше красавица, от мен да го знаеш, и няма нищо чудно, че мъжете от голямото добрутро се въртяха край нея като мухи около отворено бурканче с мед.
За по-малко от три месеца тя яхна гребена на вълната в Лондон — поне на тая вълна, дето важи за мюзикхолите — снимката й бе на всички витрини, а в половината вестници имаше интервюта с нея. Била дъщеря на офицер, който загинал в Индия, когато тя била бебе, чичо й бил епископ някъде в Австралия. Той обаче също бил мъртъв. Никой от роднините й не бил останал жив, но всичките били от лъв нагоре. Учила при частни учители и от рано проявила склонност към танцуването, макар че в началото приятелите й били против излизането й на сцена. И всевъзможни подобни дивотии — знаете как стават тия работи. Естествено, била далечен роднина на един известен съдия — че кой от тях не е? — и се явявала на сцена само за да издържа баба си или болната си сестра, забравих коя точно. Някои от вестникарите имат невероятен талант да снасят подобни простотии!
Лаврака не докосна и пени от парите й, но дори и да беше неин агент срещу четвърт от приходите, едва ли щеше да работи толкова усърдно. Той така поддържаше шумотевицата около нея, че накрая единственият шанс да не чуеш още нещо за Каролин Тревелиън бе да не ставаш от леглото и никога да не поглеждаш вестник. Каролин Тревелиън в Хоум, Каролин Тревелиън в Брайтън, Каролин Тревелиън и шахът на Персия, Каролин Тревелиън и старата продавачка на ябълки. Ако не е самата Каролин Тревелиън, то ще е нейното куче — изгубило се, удавило се, умряло, възкръснало, няма значение какво точно.
Същата година се преместих от Оксфорд Стрийт в новата „Подкова“, тъкмо я бяха ремонтирали и там ги виждах често, тъй като редовно идваха да обядват и вечерят. Лаврака — или „капитанът“, както всички го наричаха — разправяше, че й бил полу-брат.
— Трябва да съм някакъв роднина — обясни ми той. — Щеше да е по-просто, ако й бях обикновен брат, само че изобщо не си приличаме. И двамата сме красиви, ама по различен начин.
Точно така си и беше.
— А защо не се ожениш за нея и да решиш въпроса? — попитах аз.
Той ме погледна сериозно.
— Мислил съм си за това и много добре знам, че ако й бях предложил, преди да стане звезда, тя щеше да се съгласи. Но сега не ми се струва много честно.
— Защо?
— Ами не е честно към нея — отвърна той. — Аз се справям доста добре, но ще си остана средна ръка човек, а тя може да избира от тия по върховете. Има един, за когото поразпитах. Ще стане херцог, ако някакво си там хлапе вземе, че наистина умре, както се говори, но дори и нещо да се обърка, той ще си е маркиз. Намеренията му са сериозни. Не е честно да заставам на пътя й сега.
— То си е твоя работа — рекох аз, — но на мен ми се струва, че ако не беше ти, тя изобщо нямаше да се прояви.
— О, това не е проблем — отговори той. — Харесвам я, но няма да съм петимен за гроб с плоча и теменужки, ако тя откаже да стане госпожа Кит. Работата си е работа, няма да я прецаквам.
Често съм се питал какво ли щеше да каже Морковчето, ако той бе отишъл й простичко й бе обяснил нещата, тъй като тя бе добро момиче, но тогава, съвсем естествено, малко й се бе замаяла главата, беше прочела толкова глупости за себе си по вестниците, че накрая бе започнала сама да вярва в някои от тях. Понякога мисълта за роднинската връзка с известния съдия като че ли я караше да се сдържа и тя не бе толкова фамилиарна с Лаврака, както в дните на Майл Енд Роуд, а той не бе от хората, които не биха го забелязали.
Един ден, докато обядваше сам, той вдигна чаша и рече:
— За твое здраве, Хенри. Известно време няма да се виждаме.