— О! — възкликнах аз. — А какво ще стане с…
— Всичко е точно — прекъсна ме той. — Погрижих се, всичко е уредено. И истината е, че точно затова заминавам.
В първия момент си помислих, че тя ще тръгне с него.
— Не — рече той, — тя ще стане херцогиня на Ридингшиър, стига онова хлапе да бъде така любезно да отиде на оня свят. Ако не, ще остане маркиза на Апълфорд. Той постъпи съвсем почтено. Утре сутрин ще има малка церемония, ще се разпишат в общината и аз заминавам.
— Но защо се налага да заминеш? — попитах аз.
— Не се налага — отвърна той. — Просто така реших. Нали разбираш, че като не съм наоколо, нищо няма да й пречи да се установи мирно и спокойно и да се превърне в истинска достопочтена дама. Ако край нея постоянно се мотае някакъв полу-брат, който трябва да е нащрек за измисленото си родословие и имотите на прадедите си, рано или късно ще настъпят усложнения. Ако мен ме няма, всичко само ще се нареди.
Е, точно така и стана. Разбира се, щом семейството научи, се вдигна страшна дандания, наеха дори някакъв адвокат, голяма клечка, да се опита да разтрогне брака. Не бяха пожалени средства, но без резултат. Нищо не успяха да намерят срещу нея. Тя просто стоеше гордо и отказваше да си отвори устата. Младоженците заминаха да поживеят мирно и тихо в имението, после отпътуваха за чужбина за година-две, хората позабравиха и съпрузите се върнаха в Лондон. Често виждах името й по вестниците, винаги пишеха колко е чаровна, красива и грациозна и накрая вероятно семейството реши да се опита да свикне с нея.
Една вечер тя се появи в „Савой“. Жената ме беше накарала да почна работа там, а те плащат добре, стига да си знаеш занаята. Изобщо нямаше да се осмеля да кандидатствам, ако не беше жената. Тя е умница, това си е факт. Умно постъпих, дето се ожених за нея.
— Обръсни си мустаците, не те правят по-красив — рече тя — и рискувай. Не се опитвай да говориш френски, достатъчно е да се придържаш към развален английски и от време на време свивай рамене. Ще се справиш!
Последвах съвета й. Естествено, управителят веднага се досети, но аз вмъквах по някое Oui, monsieur сегиз-тогиз, а тъй като тогава не им достигаха хора, не можеха да си позволят да бъдат прекалено придирчиви. Така или иначе, закачих се там, останах целия сезон и това ме направи човек.
Та както казах, Морковчето се появи в ресторанта, изглеждаше истинска аристократка с диамантите и кожите, а що се отнася до високомерието, едва ли имаше и една родена маркиза, която да не може да се поучи от нея. Дойде право на моята маса и седна. Съпругът й беше с нея, но той като че ли нямаше думата, само повтори поръчката й. Естествено, аз се преструвах, че никога преди не съм я виждал, макар че през цялото време, докато тя си гребваше от майонезата и отпиваше Giessler, си мислех за кафенето, голямата треска на скара и половината литър какао.
— Иди ми донеси палтото — кача му тя след малко. — Студено ми е.
Той стана и изчезна.
Морковчето не извърна глава, говореше сякаш ми поръчва нещо, а аз стоях зад стола й и отговарях по същия начин.
— Да си чувал нещо за Лаврака? — попита тя.
— Получих едно-две писма от него, ваше благородие — отвърнах аз.
— О, я стига! — сряза ме тя. — Писна ми от това „ваше благородие“. Говори ми нормално, толкова рядко ми се случва. Как я кара той?
— Май е добре — отговорих аз. — Отворил е хотел и доколкото чувам, дори е на печалба.
— Иска ми се да съм с него на рецепцията! — възкликна тя.
— Защо? Нещата не потръгнаха ли?
— Все едно сме на погребение, само трупът липсва — отвърна тя. — Но си го заслужавам, задето бях такава глупачка.
В този момент маркизът се върна с палтото.
— Certainement, madame — рекох аз и се отдръпнах.
Често идваше там и когато имаше възможност, разговаряхме. За нея като че ли бе облекчение да си говори свободно, но пък аз се притеснявах някой да не я чуе.
Един ден получих писмо от Лаврака, пристигал за няколко дни, щял да отседне в „Морлис“, да съм минел да го видя.
Не се бе променил много, само леко бе понапълнял и изглеждаше още по-богат. Естествено, говорихме за нейно благородие и аз му предадох думите й.
Странни създания са жените — рече той. — Никога не знаят какво искат.
— А, много добре знаят, но само след като го опитат — отвърнах аз. — Откъде би могла да знае какво е да си маркиза, без да се пробва?
— Жалко — поклати глава той замислено. — Мислех, че е точно за нея. Дойдох само да я видя и да се уверя, че е добре. Явно щеше да е по-хубаво изобщо да не бях идвал.
— Не си ли мислил да се ожениш? — попитах.
— Мислил съм — отговори той. — Трудно е за един мъж над трийсетте без жена и деца, които да го ръчкат, от мен да го знаеш, а аз не съм от типа Дон Жуан.