— Също и аз — рекох. — След работа една лула край камината у дома, с чехлите на краката. Ето това обичам. Сигурен съм, че не след дълго и ти ще си намериш някоя.
— Няма — възрази той. — Срещнах няколко, които можеше да станат, ако не беше тя. То е същото като ей тия сноби наоколо. Израснали са с ris de veau à la financière и тем подобни и това така ги е разглезило, че за нищо на света няма да кусат гювеч със сланина.
Следващия път, като се видяхме с Морковчето, аз й дадох адреса му и те се срещнаха „случайно“ една сутрин в парка в Кензингтьн. Не знам какво са си казали, но той отплава същата вечер и тъй като беше краят на сезона, за известно време изгубих следите на нейно благородие.
Последно се засякохме в хотел „Бристол“ в Париж и тя беше в траур, тъй като маркизът бе починал осем месеца по-рано. Той така и не доживя да стане херцог, детето се оказа по-здраво, отколкото всички очакваха, и не умря, така че тя все още беше маркиза, а състоянието й, макар да си бе нейно, не бе кой знае колко голямо — поне според мерилото на нейната класа. Изпратиха ме да й сервирам по чист късмет, тя помолила за някой, който да говори английски. Морковчето явно се зарадва да ме види и да си поговорим.
— Е — казах аз, — вероятно не след дълго ще командваш онзи хотел в Кейптаун, а?
— Не говори глупости — отвърна тя. — Как може маркизата на Апълфорд да се омъжи за съдържател на хотел?
— Защо не, ако го харесва? — попитах аз. — Какъв е смисълът да си маркиза, след като не можеш да правиш, каквото си поискаш?
— Там е работата — извика тя, — че не можеш! Няма да е честно към семейството. Толкова години харчих парите им, харча ги и сега… Те не ме обичат, но няма да им позволя да кажат, че съм ги опозорила. Те също имат чувства — както всички останали хора.
— Защо не върнеш парите? — попитах, тъй като подозирах, че това е пречката. — Те ще се зарадват.
— Не може. Докато съм жива, ще ги получавам аз, а дотогава трябва да остана маркиза на Апълфорд.
Тя довърши супата и бутна настрани чинията.
— Докато съм жива… — повтори и изведнъж вдигна глава. — Боже Господи! Защо не?
— Защо не какво? — попитах аз.
— Нищо — отговори тя. — Донеси ми бланка за задгранична телеграма! Побързай!
Донесох я, тя написа нещо и още тогава я даде на портиера, а после седна и си довърши вечерята.
След това изглеждаше напрегната и замислена, та реших, че ще е най-добре да не я закачам. На сутринта получи отговор, който очевидно я развълнува, и същия следобед замина. Не я видях повече, но не след дълго във вестника излезе кратка статия със заглавие „Трагичната кончина на маркизата на Апълфорд“. Морковчето била излязла с лодка в някакво италианско езеро. Извила се буря и лодката потънала. Лодкарят доплувал до брега, по не успял да спаси пътничката си и тялото така и не било открито. Във вестника се припомняше, че преди да се омъжи, тя е била популярната актриса Каролин Тревелиън, дъщеря на известен съдия в Индия.
Новината ме натъжи за ден-два. Познавах я от дете, дето се вика, и я харесвах. Може и да ви прозвучи глупаво, но сега хотелите и ресторантите не ми изглеждаха толкова интересни, щом вече нямаше да я видя отново.
От Париж се преместих в за един по-малък хотел във Венеция. Жената реши, че няма да е зле да понауча малко италиански или пък просто искаше да поживее във Венеция. Това е едно от предимствата на моята професия. Можеш да обикаляш. Хотелът бе доста позападнал и една вечер, малко преди да дойде време да запаля лампите, вътре не беше останал никой. Посегнах към вестника, но в този миг вратата се отвори и аз се обърнах.
Видях я да върви към мен. Тя беше, никога не бих могъл да се припозная.
Бях като треснат от гръм, тя се приближи и аз прошепнах първото име, което ми дойде на ума:
— Морковче!
— Морковче, я! — отвърна тя, настани се срещу мен и се разсмя.
Не можех да си отворя устата, не можех да помръдна, а колкото по-уплашен изглеждах, толкова по-силно се смееше тя. После вътре влезе и Лаврака. Той изобщо не приличаше на привидение, никога не съм виждал по-щастлив на вид човек.
— Я, Хенри! — възкликна той и така ме шляпна по гърба, че се посъживих.
— Чух, че си умряла! — извиках аз, без да свалям погледа си от нея. — Прочетох го във вестника. „Трагичната кончина на маркизата на Апълфорд“!
— Точно така — кимна тя. — Маркизата на Апълфорд е мъртва, слава Богу! Моето име е госпожа Кит, но старите приятели ми викат Морковче.
— Нали каза, че не след дълго ще си намеря някоя — рече Лаврака, — и виж, оказа се прав! Сигурно щях да чакам още дълго, докато открия втора като нейно благородие, ако не бях попаднал на тая тук.