На Фин не й убягна острата нотка в последните думи. Родословното дърво си имаше тежест и той го знаеше.
Тя отхвърли предложението със свиване на рамене.
— Не си правете труда. Рано или късно щеше да се случи. Онова място ми идваше в повече.
— И все пак… искам да кажа, аз наистина…
— Няма проблем. — Фин млъкна, като го гледаше втренчено. Мълчанието се проточи. Някой извика нещо на немски от другата страна на улицата. Прозвуча като заповед от продраното гърло на армейски сержант, а не като майка, която вика децата си. Накрая Фин каза: — Срещаме се пак и мисля, че това не е съвпадение, нали?
Пилгрим се изчерви до ушите. Отиваше му. Фин си спомни името на лодката му, „Продъненият флош“. Ако винаги се изчервяваше толкова лесно, значи беше лош покерджия.
— Да, боя се, че не е съвпадение — отвърна Пилгрим.
— Знаели сте, че ще ме намерите тук?
— Не точно тук, но знаех, че този следобед ще дойдете на улица „Грейт Расъл“, или поне се надявах да е така.
— Откъде?… — А после направи връзката. — Талкингхорн.
Пилгрим кимна.
— Сър Джеймс е семейният ми адвокат. Е, един от семейните адвокати.
— А появата ви в аукционната къща? И тя не е била случайна, предполагам.
— Да. Спомената сте като бенефициент в завещанието на мой роднина. Обстоятелствата са донякъде необичайни. Исках да ви видя предварително.
— Знаехте ли, че картината е фалшификат?
— Не — заяви той и се засмя. — Винаги съм си мислел, че е Ян Стеен. Така казваха. А би трябвало да се досетя. Половината от бижутата на майка ми също се оказаха фалшиви. — Усмихна се срамежливо. — Боя се, че херцогството ни е лишено от съдържание. Не е като в добрия стар дванайсети век, когато сме грабили под знамето на Ричард Лъвското сърце, гонили сме сарацинските орди и прочее. — Засмя се отново.
— Звучи забавно — каза Фин. — Значи наистина сте искали да я продадете? Картината?
— И още как. — Той кимна енергично. — „Флошът“ има нужда от смяна на такелажа и почистване на корпуса, да не говорим за фамилното имение на брега. Разпада се горкото. Дори Националният фонд не го иска, а данъците са убийствени. Meur ras a’gas godrik dhe’n wiasva ma! — Последното изречение прозвуча ритмично, почти като мелодия. И красиво, като нещо от „Властелинът на пръстените“.
— На какъв език беше това? — попита Фин.
— На езика на Пендрагон и Требаруит Странд, езика на Тинтагел и Крал Артур.
— Корнуолски.
— Да, какъвто съм и аз — изтъкна херцогът. Подаде ръка през малката маса. — Простено ли ми е за измамата?
— Май да, Ваша Светлост — отговори Фин и му стисна ръката.
— Били, моля те — настоя той. — Никой не ме нарича Ваша Светлост, освен Талкингхорн и пралеля ми Елизабет.
— Пралеля ти Елизабет?
— Кралицата — поясни Били.
— Шегуваш се!
— Уви, не. Аз съм голямо разочарование за всичките ми братовчеди. А братовчеди колкото искаш — ние сме от люпилото на Виктория и Албърт, а то е многобройно дори без плодовете на някоя и друга забежка, както се говори в семейството. От мен се очакваше много повече. Даже поло не мога да играя!
— Какъв ужас.
Той вдигна ръка и раздвижи пръсти.
— Левак съм. А в полото не приемат леваци, с изключение на братовчеда Чарлз.
— Принцът?
— Същият. — Той се ухили. — Няма и пилоти леваци.
— Никога не съм се замисляла за това.
— Най-голямото малцинство в света. Дискриминирани сме ужасно. С изключение на Бил Гейтс. Той също е левак.
— Както и Бил Клинтън.
— Вярно. Същото важи и за Джордж Буш старши.
— Микеланджело — оповести Фин.
— Леонардо да Винчи — добави Били Пилгрим.
— Кърт Кобейн.
— Кой?
— Един мъртъв музикант — обясни Фин.
— Пралеля Елизабет.
— Това не го знаех.
— Също и кралица Виктория. Вторият ми братовчед Уилям. Предава се в семейството.
Фин се засмя.
— Започваме да изглупяваме. По-добре да спрем.
— Съгласен. — Били погледна часовника си — голямо и тежко стоманено нещо, което би изглеждало на мястото си върху китката на водолаз. Нищо общо с изящната дрънкулка, която носеше Рони. — Минава два. Сър Джеймс вече ни чака. Изпи ли си кафето?
Фин кимна и стана. Тръгнаха по тротоара към тесния вход за кантората над антикварната книжарничка.