— Какви са тези необичайни обстоятелства, за които спомена? — попита Фин, докато се качваха по тъмното стълбище.
— Не съм съвсем сигурен. Талкингхорн не беше особено изчерпателен по телефона.
Стигнаха до втория етаж и продължиха по къс коридор. Спряха пред първата врата вдясно. Били я отвори и въведе Фин в стаята. Ако писмото на адвоката напомняше Дикенс, то кабинетът му беше категорично в стил крал Едуард.
Имаше всичко на всичко три помещения — заседателна зала вдясно, малка, обточена с лавици библиотечка вляво и кабинет в средата. Място за секретарка нямаше. Голямо дъбово бюро с кожена тапицерия в тъмночервено клечеше между двата големи прозореца с изглед към „Грейт Расъл“. На стените край прозорците бяха закачени ретуширани фотографии на тема лов на лисици.
Лакираното дюшеме беше застлано с изтънял от употреба килим, вляво имаше тухлена камина. Електрически огън примигваше студено в огнището. Стените бяха облицовани с квадратна ламперия от екзотична дървесина като липа, черен орех и бразилска череша. Старомодният стол зад бюрото беше тапициран със същата тъмночервена кожа. На писалището имаше старомодна мастилница с основа от оникс и писалка от слонова кост със златен писец. Вляво бе поставена настолна лампа със зелен абажур, вдясно — поставка за лула и буркан с тютюн. Бурканът беше син и с колониален дизайн, с капак от мед и рисунка на индийка с тюрбан. На страната откъм Фин имаше герб с три преплетени букви — ВОК. Холандското лого на Източноиндийската компания, сети се Фин.
Мъжът зад бюрото беше облечен с тъмен костюм и риза с висока яка. Беше като излязъл от историческа драма на независимото кино — и лицето му, като мебелировката, се числеше към началото на двайсети век и управлението на крал Едуард. Тъмносиви очи над увиснала сбръчкана кожа, несъразмерно дълга долна половина на лицето, тънки безкръвни устни и оредяваща стоманеносива коса, пригладена над широко чело с дълбоки бръчки, което в момента служеше за постамент на тежки очила с рогова рамка.
— Сър Джеймс — поздрави Били.
Мъжът се изправи със скърцане от стола и се поклони леко.
— Ваша Светлост — отвърна. Протегна ръка и Били я стисна.
Талкингхорн беше прехвърлил седемдесетте, ръката му беше костелива и разкривена от артрит. Фин забеляза колко внимателно я пое Били, сякаш го беше страх да не се счупи в неговата.
— Това е госпожица Файона Райън — представи я той.
— Фин. — Усмихна се и стисна леко ръката на стареца.
Талкингхорн седна и им махна към кожените кресла пред бюрото. Никакви приказки за времето и прочее. Прошареният мъж сведе поглед към купчината документи на бюрото, нагласи очилата на носа си и стисна тънките си устни. Този човек, помисли си Фин, сигурно рядко се усмихваше и никога не се смееше.
— Настоящият правен въпрос касае ваш братовчед по майчина линия, Ваша Светлост, човек на име господин Пиетер Боегарт, живущ на… доста места, но — тук адвокатът погледна отново документите, разлисти ги и продължи: — адресът, посочен тук, е Мейфеър, Саут стрийт №511, апартамент 9.
— Той изчезна, доколкото си спомням — каза Били.
Талкингхорн кимна.
— Така беше. Точно преди дванайсет месеца. Някъде в Далечния изток, Сарауак или Бруней, или нещо такова. — Талкингхорн дръпна едно чекмедже и извади цветна фотография. Приличаше на уголемена паспортна снимка и показваше мъж на средна възраст с тясно лице, оредяваща червена коса и внушителна брада. Приличаше на викинг.
— Падаше си по приключенията — добави Били.
— Може и така да се опишат склонностите му — измърмори адвокатът по начин, който ясно намекваше, че лично той би ги описал другояче. — Така или иначе, господин Боегарт остави инструкции, които да бъдат изпълнени, в случай че не се върне в Лондон до една година или не се свърже междувременно с мен, за да нареди друго. Същите инструкции следваше да бъдат изпълнени в случай на насилствена смърт. Годината изтече миналата сряда.
— На колко години е бил този… е този Боегарт? — попита Фин.
— Господин Боегарт е на петдесет и осем години, или е бил на толкова към трето число на този месец.
— И какво общо има това с мен?
Старецът подреди купчината документи пред себе си. Устните му изтъняха още, челото му се навъси допълнително. Посегна към поставката за лули, избра си една от корен на изтравниче и я напълни с тютюн от буркана. Бръкна в джобчето на сакото си, извади обикновена клечка за кибрит и я драсна в пожълтелия нокът на палеца си. Всмукна дълбоко няколко пъти да разпали лулата и стаята се изпълни с ароматен дим.