Извади лулата от устата си и се закашля. После каза:
— Ако съм разбрал правилно, господин Боегарт е имал интимни отношения с вашата майка в продължение на години. — Талкингхорн се изкашля отново, този път повече от неудобство, отколкото от дима. — Господин Боегарт смяташе, че има вероятност той да е вашият биологичен баща — изстреля и се облегна назад.
— Какво? — изуми се Фин.
— Мили боже! — възкликна Били.
— Хм — изсумтя старият адвокат, без да вади лулата от устата си.
— Нищо не разбирам — поде Фин изумено. — Това е някаква глупост. Баща ми се казваше Лиман Андрю Райън, доктор по археология и преподавател в университета в Охайо.
Талкингхорн разлисти отново документите, като си мърмореше под нос. След малко вдигна поглед и кимна.
— Да, ето го — каза той. — Според моята информация баща ви е бил хоноруван преподавател в кеймбриджкия Магдален Колидж, където е учил като студент на младини.
— Точно така. Бил е там по време на Втората световна. А през шейсетте са го поканили да чете лекции.
— През шестдесет и девета, ако трябва да сме точни — подчерта Талкингхорн. — Преподавал там десет години, с прекъсвания заради разкопки. Върнал се в университета в Охайо през лятото на седемдесет и девета, за да оглави факултета им по археология.
Фин кимна.
— Майка ми е искала да се родя в Щатите.
— Мда, наистина — измърмори Талкингхорн. — Така или иначе, Пиетер Боегарт следвал археология в Магдален Колидж от 1970 до 1973. Лиман Райън бил негов преподавател и научен ръководител. От 1973 до юни 1979 господин Боегарт бил асистент на баща ви, участвал и в няколко негови разкопки в Централна Америка.
— Познавал е баща ми. Това още не значи, че е бил любовник на майка ми.
— Да — съгласи се Талкингхорн. Остави лулата и отвори централното чекмедже на бюрото си. Извади малък пакет писма, стегнати с широк гумен ластик. Писмата изглеждаха стари. Пликовете бяха бледозелени, любимият цвят на майка й. — Ето тези доказват, че Пиетер Боегарт е бил любовник на майка ви. — И бутна пакетчето към нея с костеливия си пръст.
Фин изгледа подозрително писмата.
— Какви са тези писма?
— Любовни. Интимна кореспонденция. От майка ви до господин Боегарт. Имат си дати и са доста еднозначни, боя се.
— Чели сте ги?
— Господин Боегарт настоя, когато изразих загриженост във връзка с молбата му.
— И защо сте изразили загриженост? — попита кисело Фин, която още не можеше да отдели поглед от писмата.
— Госпожице Райън, Пиетер Боегарт е основен наследник на една от най-големите корабоплавателни компании в световен мащаб. В интерес на истината, „Нидерландс-Боегарт“ е най-голямата транспортна корпорация в света. Става дума за огромно богатство. И подобен въпрос за недоказано бащинство е сериозен правен проблем. Като нищо може да се окажете прът в колелата.
— Какво? — не разбра Фин.
— Гаечен ключ в механизма — тихо обясни Били.
— Проблем, по-просто казано — досети се Фин.
— Да — потвърди Талкингхорн и погледна към Пилгрим над очилата си.
— И защо Боегарт е смятал, че съм негова дъщеря?
— Заради времето — отвърна старецът. — Според господин Боегарт връзката му с вашата майка приключила през август седемдесет и девета, малко преди тя да напусне Англия с баща ви. Вие сте родена през май осемдесета, девет месеца по-късно. Почти сигурно е, че сте била, хм, зачената тук. Най-вероятно в Кеймбридж.
— Това още не значи, че съм негово дело.
— Ако се вярва на писмата, баща ви, Лиман Райън, не е можел да има деца.
— Това пък какво значи? — раздразни се Фин. — Имал е здравен проблем с оплодителната си способност?
— Не — каза Талкингхорн. Неудобството му придоби мъчителни размери. — От писмата излиза, че е бил неспособен да извърши акта на… — млъкна и вдигна ръка да притегне възела на вратовръзката си, — … акта на коитус.
Думата беше толкова архаична и медицинска, че Фин би се разсмяла с глас, ако цялата история не беше толкова ужасна и строго интимна.
— Изглежда също — продължи старецът, — че той мълчаливо е одобрявал връзката между господин Боегарт и майка ви. — След кротко мълчание добави: — Доколкото разбирам, налице е била и разлика във възрастта.
— Двайсет години — унило поясни Фин.