Когато се запознали, баща й бил навършил четиридесет, а майка й била само на двайсет и една. Пролетно-есенен брак, брак между преподавател и студентка. Десет години по-късно ролите явно се разменили. Майка й била на трийсет и една, а Боегарт — младият студент, едва на двайсет.
Фин се взираше в снимката на плота. Баща й не беше червенокос, нямаше и лунички, но пък косата на майка й беше кестенява, а през лятото носът й се покриваше с малки петънца. Изглеждаше възможно, вероятно дори. Имаше някаква ужасна ирония във всичко това. За няколко минути Фин беше научила за родителите си повече, отколкото би искала да знае. Все неща, които никое дете не бива да узнава.
— Защо ми казвате това? — попита ядосано тя.
— Съжалявам — каза Талкингхорн. — Не искам да ви засегна, нито да ви ядосам. Кръвното ви родство с господин Боегарт няма отношение към завещанието му, нито към статута ви като облагодетелствана страна. Претенции към останалата част от имуществото му би изисквала някакво потвърждение обаче. ДНК анализ. Реших, че трябва да сте наясно, преди новините да стигнат до пресата, което е неизбежно. Така или иначе, последствия ще има.
— Нямам никакви претенции към каквото и да било — заяви Фин.
— Както кажете — кимна Талкингхорн. — Така или иначе, инструкциите на господин Боегарт относно вас двамата са съвсем ясни.
— Относно нас двамата? — попита Били.
— Инструкциите на господин Боегарт се отнасят за три неща, които са завещани и на двама ви.
— И какви са те? — поинтересува се Фин.
— Една картина, която е в съседната стая, една къща в Амстердам и корабът „Кралица Батавия“, който по последни данни е някъде недалеч от западния бряг на Сарауак.
4.
Конрад Хансън — Соления, капитан на товарния кораб „Кралица Батавия“, дръпна от цигарата си и вдиша дълбоко ароматния дим, преди да го изпусне с раздразнена въздишка, примижал на яркото тропическо слънце. Стоеше на мостика на старото корито, облегнал лакти на ръждясалото от солта перило и се взираше напред.
Приливът беше завъртял кораба около котвата и сега носът сочеше към гъстата девствена джунгла на Танджунг Апи. Между кораба и брега имаше най-много три четвърти миля и Соления Хансън виждаше бялата пяна на ниските вълни, които се разбиваха в заобления плаж. Гледката внушаваше спокойствие, но Соления знаеше, че то е измамно. При отлив брегът беше опасен и дълъг пясъчен нанос дебнеше на не повече от два метра дълбочина.
Ако дъртият механик не оправеше скоро двигателите, в най-добрия случай щяха да останат тук с часове, а в най-лошия — да заседнат. Чуваше как Максевъни удря с нещо тежко в трюма и псува на смесица от малайски пиджин и нецензурен шотландски диалект, която би объркала и най-опитния езиков експерт.
Тъмнокосият мургав капитан дръпна още веднъж от силната цигара, после я загаси в пълната с пясък консервена кутия, закрепена с тиксо към перилото именно с тази цел. Хвърли поглед към напечената от слънцето палуба. Ели, опитният моряк от Мозамбик с голи гърди и яки мишци, боядисваше нещо, а кльощавият му приятел Армаанд жулеше ръждата с шкурка. Ели беше черен като вътрешността на буца въглища, а Армаанд, някъде от Балканите, беше бял като вампир и не сваляше от главата си една странна шапка от изкуствена материя с наушници, която да пази обръснатото му кубе от слънцето. Бяха странна двойка — черният Ели с татуировките и дългите белези по гърба, за които не говореше никога, и Армаанд с бялата кожа и безумната шапка.
Соления Хансън се взираше в джунглата. Кой беше той, че да ги нарича странни? Какво правеше добро датско момче като него в страната на ловци на глави и азиатски пирати, беше ли му работа да прекарва товари от флуоресцентни осветителни крушки и велосипеди от Банкок до Шанхай или какао на прах, дамски чанти и автомобилни части от Каосюнг до Манила? Мъж, който на времето се провираше през рифове и острови денем, а нощем отблъскваше нападенията на откраднати рибарски лодки, пълни с терористи на „Абу Саяф“ или фанатици от Ислямския освободителен фронт, размахващи гранатомети и китайски карабини АК-47. Да не говорим за преустроената корвета от Втората световна, която бе превеждал през тайфуни, мусони и цунамита.
Отговорът беше сравнително прост. Не обичаше херинга. Не харесваше вида, вкуса и миризмата й, особено когато е консервирана, и определено не му допадаше идеята да прекара живота си в лов на херинга като баща си. Винаги беше вярвал в житейската философия „живей и остави другите да живеят“, затова щеше да стои далеч от херингата и херингата щеше да стои далеч от него.