„Кралицата“ беше по-стара от всички на борда й. Първоначално конструирана като корвета К-49 клас „Цвете“ във ванкувърската корабостроителница на западния канадски бряг, по-късно била дадена под наем на Австралийската кралска флота и преживяла войната, като убягвала на японските торпеда и прекарвала войски през Филипините от Дарвин до Рабул. След края на войната била купена от „Бърнс Филипс“, компанията запазила досегашното й име и следващите няколко години „Кралицата“ се подвизавала като междуостровен търговски кораб, а търбухът й бил преустроен, за да се отвори повече място за товар.
През шейсетте била преустроена отново, този път като влекач за спасителни операции. Обикаляла същите маршрути, но в търсене на останки и потънали кораби от времето на войната, които да бъдат извадени и изтеглени за скрап. Бизнесът със скрап скоро се изчерпал от само себе си и „Кралицата“ се върнала към междуостровната търговия, сменяйки често собствениците си като застаряваща улична проститутка, докато накрая се озовала почти случайно в империята на Боегарт.
Едва седемдесет метра дълга и единайсет широка, „Кралицата“ газеше няма и четири метра, когато помпите работеха. Първоначално оборудвана с дълбочинни снаряди, стомилиметрова картечница на носа, зенитни оръдия и прочее, тя отдавна беше оголена до ръждив корпус с една стара карабина в капитанската каюта за самоотбрана и още две-три оръжия, скрити тук и там за всеки случай. От първоначално предвидения седемдесетчленен екипаж, сега „Кралицата“ разполагаше с единайсет, от Хансън на мостика до Максевъни в машинното и неговия навъсен и ням самоански помощник Куан Конг. Имаше само една спасителна лодка — деветметров съд, прикрепен не особено сполучливо към кърмата на мястото, където са били релсите на дълбочинните снаряди. В най-добрия случай можеше да развие скорост от дванайсет възела, но обикновено се движеше с не повече от седем.
Първоначално боядисана в синьо и сиво, „Кралицата“ беше претърпяла многобройни смени на цвета през годините, от черно през зелено до мътно червено, накрая пак се беше върнала към черното с бял мостик и кабина, коминът — яркочервен с голяма буква Б, и всичко това насечено от ръждиви ивици. Мостикът и кабините при носа и кърмата бяха от дърво, излиняло в отчайваща степен от времето, останалото беше покрито със занитени стоманени плоскости. Чест правеше на конструкторите й, че още беше на вода след почти седем десетилетия на войни, бури и немилостиво море, макар че преклонната й възраст личеше от пръв поглед, а понякога се и чуваше оглушително.
Сякаш да опровергае мрачните мисли на Хансън, откъм търбуха на кораба се разнесе стържещ рев — древните парни двигатели най-после бяха оживели. Секунди по-късно през рупорната тръба се чу гласът на Максевъни.
— Капитане! Чуеш ли тоз прекрасен звук? — извика той.
Хансън влезе в малката кабина на щурвала.
— Благодаря ти, Уили! — изрева на свой ред в старомодната фуния на рупора. Свърза се с двигателното и даде заповед: — Бавно напред. Да се махаме от този риф.
След няколко секунди перката захапа водите и „Кралица Батавия“ се размърда неохотно като стара вдовица.
5.
На двеста километра навътре в сушата прословутият пират, известен просто като Кан или понякога като Тим-Таман, Верния, си почиваше в своя временен дом — колиба на подпори, която местните наричаха рума, издигната в естуара на северозападния канал на река Ренанг. Натежалата му от златни пръстени ръка премяташе разсеяно гердана, който той използваше като един вид броеница. Само че тази негова броеница представляваше наниз от човешки зъби, някои потъмнели от старост, други по-бели и значително по-нови, а от един-два още висяха разръфани парченца месо и нерви. Герданът беше подарък от дядо му по майчина линия, позорно известния пенгхулу, Темонгонг Кох.
От хамака си на широката веранда Кан виждаше другите къщи на речното село, и те руми като неговата. Част бяха бараки от типа на бунгалата, които японците бяха строили по време на бойните действия, имаше и една-две от дългите къщи, като онази, в която беше отраснал дядо му, пълни с пушек, смях и призраците на мъжете, жените и децата, чиито изсушени глави красяха в изобилни количества рафтовете като трофеи от едно дивашко минало.