Като мнозина от племето си, Кан беше отчасти малаец, отчасти китаец и отчасти местен меленау, но за разлика от всички останали се смяташе за пряк потомък на истинския Бял раджа, самият Чарлс Брук, пътешественик, който дошъл в Сарауак в средата на деветнайсети век и чието семейство управлявало еднолично в продължение на стотина години. Кан не просто се смяташе за негов потомък, а можеше да го докаже, защото макар свирепите му черти да бяха типична китайско-малайска смесица, очите му бяха наситеносини — сини очи, които можеха да правят заклинания, да провиждат през лъжите, да надникват в бъдещето или така поне вярваха по-суеверните поданици в неговото пиратско царство. Кан поощряваше тази представа, а понякога и сам вярваше в нея.
Откъм океана духна силен вятър и дъждовни капки пронизаха въздуха, трополейки по ламаринения покрив на колибата като хвърляни с шепи камъчета. Кан се изхлузи от хамака, отиде до ръба на откритата веранда и се загледа в дупчената от дъжда река. Краката му стъпваха боси по тъканите черги на пода, облеклото му се състоеше от семпъл саронг на черно каре. Беше едър и висок, масивните му мускули потрепваха, златистокафявата му кожа лъщеше от тънък слой пот. Косата му беше гарвановочерна, подстригана на паница, както повеляваше обичаят. Той беше ибан, морски даяк и боен пенгхулу на своя клан от главата до петите.
Взе чашата от парапета на верандата и отпи от огненото оризово вино туак, нажабурка се със силното питие, после го изплю в речната вода долу. Дъждът започна да отслабва, трополенето по покрива се разреди до бавно потропване на гневни пръсти.
Преди време съществуваше реална възможност Кан да поеме по различна пътека. Тогава той беше Джеймс Хау Линг Сингбат Аладин Сюлейман Кан, по-малкият син на сарауакския министър на здравеопазването в кабинета на Стивън Калонг Нингкан, привилегирован млад човек, който завърши престижното училище „Лодж“, представи се отлично на приемните изпити за „Филипс Академи Андовър“ в Америка, а после отиде в „Харвард“ и защити докторска степен по бизнес управление и международно право.
По време на дългия му престой в чужбина — повече от десетилетие — писмата от семейството му разказваха за промените в родината, промени, които не вещаеха нищо добро. Корупцията придобивала размерите на епидемия и заразявала всичко, до което се докосне. Баща му бил свален от поста си, имотите и парите му били отнети, а накрая острието на платен убиец сложило край на еретичните му изказвания по политически теми.
Когато се завърна у дома, Кан завари майка си на смъртно легло, брат му се беше издигнал на висок и корумпиран пост в правосъдното министерство, а страната извършваше бавно самоубийство под егоистичния режим на Хаджи Абдул Таиб Махмуд, природните й ресурси се отдаваха на онзи, който предложи най-високата цена, горите и реките й се унищожаваха, хората страдаха и гинеха като мухи. А после майка му умря и той остана сам.
Джеймс Хау Линг Кан взе малкото полагащи му се активи и избяга нагоре по реката в джунглите на Ренанг, поднови приятелства и стари семейни връзки с местното население и постепенно създаде пиратската си империя, която нямаше съюзници, а само врагове; ограбваше кораби, без значение под чий флаг плават, стига да са толкова глупави, че да навлязат в обсега на гнева му; флотилията му контролираше района от Суматра до Замбоанга в море Сулу, а мародерстващите му бойни кораби дебнеха като водни змии в тайни речни бази като тукашната.
Имаше и друг бизнес — редовни доставки на севернокорейски метамфетамини, фалшива американска валута, суров опиум от Виетнам, редки орхидеи от Сабах, понякога и специални човешки пратки, които разтоварваха тихомълком на пусти плажове покрай северноавстралийския залив Карпентария, както и най-редовния и печеливш товар във вид на пушки и друго оръжие, доставяни на малайзийските муджахидини, „Дарул Ислам“, „Абу Саяф“, Националния освободителен фронт на моро, „Джемая Исламия“ и на всеки друг, готов да плати високите транспортни такси.
През ударния пулс на дъжда Кан различи друг звук, по-басов, който бързо се избистри до познатия рев на личния му кораб „Черният дракон“ — един от половин дузината бързи и повратливи кораби за преследване на подводници „Каро-Тей“ от Втората световна война, които беше открил, забравени и ръждясващи, в старо замаскирано подводничарско укритие на ненаселен остров в морето Сулу. Конструирани по откраднати планове на предвоенните американски кораби за крайбрежна охрана „Сикс-Битър“, „Каро-Тей“ бяха двайсетметрови съдове с плитко газене, задвижвани от двойка самолетни двигатели от по осемстотин конски сили, способни да развият скорост от тридесет и осем възела.