Фин кимна.
— Жак Гоудстикер. Доколкото си спомням, наследил галерията от баща си.
— И какво станало с него?
— Избягал от Холандия на бежански кораб, който плавал за Англия. Но така и не го пуснали на английска територия, защото бил евреин, а тогава евреите ги интернирали. Продължил с кораба към Южна Америка, но умрял, преди да стигне там. Някакъв инцидент на борда. — Взря се в горния ръб на картината. Виждаха се разръфаните краища на платното, залепнали за дървенията след толкова много години. — Само че въпросът не е в Гоудстикер.
— Какво имаш предвид? — попита Били.
Тя посочи краищата на платното, които се различаваха трудно по вътрешния ръб на рамката.
— Повечето стари картини като тази се „претапицират“ на всеки петдесетина години — оригиналното платно се закрепва към ново, което да го подсили. Обикновено се прави с восък или колофон. Не и тук обаче. Платното с кораба е маска, която да скрие оригиналния дървен панел.
— Смятате, че отдолу може да има нещо? — вметна сър Джеймс.
— Нацисткият етикет вероятно е от 1940-а. Етикетът от галерията е значително по-стар. Мисля, че някой е взел копие на Рембранд и го е залепил върху дървения панел, за да скрие оригиналната картина от хората на Гьоринг.
— Откъде си сигурна? — усъмни се Били.
— Познавам един човек в „Кортолд“, който може да ни помогне.
— Днес? — попита Талкингхорн.
— Защо, бързаме ли?
— Въпросът е в амстердамската къща — обясни Талкингхорн.
— Какво за нея? — погледна го въпросително Били.
— Инструкциите на господин Боегарт са изрични — отвърна старецът. — Къщата, както и останалите упоменати вещи, трябва да преминат във ваша собственост лично и едновременно в срок от петнайсет дни, в противен случай ще бъдат присъединени към останалото имущество по завещание.
— И лодката ли? — изуми се Фин. — Значи трябва да отидем в Амстердам, а оттам в Малайзия? И всичко това в рамките на две седмици?
— Именно, госпожице Райън. — Сър Джеймс се изкашля многозначително. — „Кралица Батавия“ е кораб, не лодка.
— Какво значение има? — махна с ръка Фин. Старомодната прецизност на Талкингхорн започваше да й лази по нервите.
— По определение корабът е достатъчно голям, за да има собствени лодки — намеси се Били. — Само че всичко това е лудост някаква. Защо му е било на Боегарт да го прави?
— Ако трябва да гадая, бих казал, че се е опитвал да ви подскаже нещо — предположи Талкингхорн.
— Да ни накара да тръгнем по собствените му стъпки — допусна Фин.
— Но защо? — вдигна вежди Били.
Фин се загледа в картината с позлатена рамка, която още носеше грозния печат на размирно минало и името на един отдавна мъртъв човек.
— Според мен всичко започва с картината — каза тя. — А това означава, че трябва да прескочим до „Кортолд“.
7.
Съмърсет Хаус е гигантска сграда в стил неокласицизъм, дълга близо половин километър. Първоначалната й функция през 1775-а е била да надмине по размери, внушителност и значение всички други обществени сгради по света. Второстепенната й функция била да предостави офис пространство на всяка правителствена служба и комисия във Великобритания, която правителствените чиновници биха могли да измислят, от данъчното и военноморската агенция до офиса на пазителя на кралските лодки, на Държавната лотария и на амбулантните търговци. Чиновниците идвали и си отивали с годините, но огромната сграда била вездесъща. Заемала и продължава да заема огромно пространство в Лондон между Странд, Ланкастър Плейс, Сари стрийт и крайречната алея „Виктория“.
Когато напусна старата си квартира на площад „Портман“ и се премести в северното крило на Съмърсет Хаус през 1989-а, институтът по изящно изкуство „Кортолд“, с всичките си галерии, лаборатории, аули и библиотеки, не смути ни най-малко дрямката на новия си дом. Малцина извън тесния кръг на експертите по история на изкуството биха подозирали за съществуването на „Кортолд“, ако не беше позорното управление на бившия му директор и пазител на кралските картини, опозорения агент на КГБ сър Антъни Блант. Все пак „Кортолд“ оцеля след разкритията за съмнителното минало на бившия си директор и с течение на годините се превърна в един от най-уважаваните институти за следдипломна квалификация във всички сфери на изкуството.
Д-р Олфиъс Даф Шнеегартен, почетен професор във факултета по консервация в „Кортолд“, беше много нисък и много кръгъл мъж, прехвърлил осемдесетте, който поразително приличаше на хобитите от книгите на Толкин. Имаше огромна глава, десет процента от която се падаха на снежнобяла коса, четиридесет процента — на гърбав патрициански нос, а останалото — на издадената брадичка и вечната старинна лула от корен на изтравниче, която стърчеше между големите му, пожълтели от никотина зъби и разтеглените му в неизменна усмивка устни. Интелигентните му очи бяха искрящо сини, а цялостното му излъчване внушаваше представата, че Шнеегартен всеки миг ще изтърси кулминационната реплика на някой особено мръсен виц. Както винаги, Шнеегартен беше с един от патологично старомодните си сиви костюми от туид в три части, които носеше като униформа без значение какво е времето навън. Несъразмерно големите му крака бяха обути с още по-старомодни кожени сандали. Родом беше от Германия или от Аржентина — по този въпрос се ширеха единствено слухове. А според самия Шнеегартен, той и до днес живеел в Англия със студентска виза.