В центъра на всичко това се намира Корк стрийт, дълга улица между Клифърд стрийт и Бърлингтън Гардънс, само на хвърлей място от Пикадили и преливаща се в Бърлингтън Аркейд, откъдето Джеймс Бонд си купува прословутите химикалки „Монблан“, и на един завой разстояние от магазинчето, откъдето се снабдява с ръчно свитите цигари „Морланд“.
На Корк стрийт има двайсет и три художествени галерии, които предлагат всичко — от стари холандски майстори до графитите на Баскиа и смешните човечета на Кийт Харинг. Произведения на изкуството на стойност повече от един милиард долара по сегашните пазарни цени — плюс-минус в зависимост от степента ви на лековерност — творби на всички значими артисти по света, и живи и мъртви, натъпкани на площ от няма и двеста квадратни метра… И в центъра на всичко това, на Корк стрийт №26-28, се намира фирмата „Мейсън-Гудуин“, аукционери на произведения на изящното изкуство, основана през далечната 1710-а, тридесет и две години преди „Сотбис“ да организира първата си дребна разпродажба на стари книги, донесла по-малко от триста лири — факт, който управата на „Мейсън-Гудуин“ не пропуска да изтъкне с повод и без повод.
Помещенията първоначално принадлежали на фирма за вътрешен дизайн и производство на мебели, чиято клиентела се състояла главно от хора с титли пред името. Въпросната фирма след време фалирала поради злощастния навик на титулуваните си клиенти да не плащат сметките си навреме или изобщо. Впоследствие просторните работилници и складови помещения били преустроени в апартаменти за богатите, а по-късно в офиси за не толкова богатите. Десетина години преди началото на Втората световна имотът бил купен от двама сладкари с лява резба, които го превърнали в цех за производство на шоколад и сладкарница към него, като най-популярният им продукт били бонбони с ментов вкус, известни под името „Търнър и Таунзендс Минто-Битс“.
Двамата мъже и тяхната фирма процъфтявали, докато войната не разкатала фамилията на шоколадовия бизнес. Доставките на захар намалели драстично, а между 1939-а и 1945-а на хората не им било до „Минто-Битс“, нито до също толкова популярната бонбониера „Хинто-Минто Кълекшън“. „Мейсън-Гудуин“, от друга страна, се справяли изключително добре и преди, и по време, и след войната, продавали и купували с еднакъв хъс и от окупатори, и от окупирани, най-вече чрез швейцарски посредници. През 1946-а „Мейсън-Гудуин“, тъпкани с пари и непродадена наличност, решили да се разширят и купили сградата на Корк стрийт, с което започнало и нейното изкачване към върховете на славата. Останалото е история. Цялата тази информация, без сексуалните предпочитания на Търнър и Таунзенд и подробностите около швейцарските посредници в търговията с произведения на изкуството в периода на войната, беше включена в информационната брошура, която връчиха на Фин при постъпването й на работа във фирмата.
„Мейсън-Гудуин“, сред чиито служители не бе имало нито един Мейсън или Гудуин в последните стотина години, не беше толкова голяма като „Сотбис“, нито — да не дава господ — като онези парвенюта от „Кристис“, затова пък беше чиста по сърце. Винаги беше търгувала с изкуство и с нищо друго, освен изкуство, а не като „Сотбис“, които продаваха всичко, от недвижими имоти до стари часовници, или „Кристис“, които неотдавна паднаха дотам, че да продават реквизит от стари телевизионни сериали, включително и униформата на капитан Жан-Люк Пикар от първия сезон на „Стар Трек — Следващото поколение“ с бонус автентични петна от потта на Патрик Стюарт. Според Отвратния Роналд, „Ars gratia artis“ — „Изкуство за самото изкуство“ — е било мото и верую на „Мейсън-Гудуин“ стотина години преди „Метро Голдуин Майер“ да се пръкне на белия свят.
Първият етаж на старата сграда с фасада в стил крал Джордж съдържаше малка и елегантна приемна с антики и редовно подменяни серии от внушителни, но не особено значими художници от деветнайсети век, всичките членове на Кралската академия по изкуствата, чието присъствие имаше за цел да подчертае колко сериозна фирма е „Мейсън-Гудуин“ и да внуши на потенциалните продавачи и купувачи колко сериозно гледа на работата си. От приемната се влизаше в голяма галерия с бели стени, скрито осветление и изобилие от униформени пазачи, които трябваше да покажат колко добре се охранява „Мейсън-Гудуин“. В задната част на сградата имаше огромно помещение — бившият шоколадов цех на Търнър и Таунзенд — което, според Фин, и до ден-днешен миришеше на ментови бонбони. Там се помещаваше аукционната зала или „паричният салон“, както я наричаха повечето служители на компанията. Телефони покрай лявата стена за външно наддаване, товарни асансьори, подготвителни стаички вдясно и огромен екран зад подиума на аукционера. В средата на залата имаше триста и петдесет адски удобни стола за клиентите, които стискаха малките си номерирани табелки и вдигаха залозите — а с тях и комисионите на „Мейсън-Гудуин“ — при всеки вечерен аукцион.